Окса се обърна и видя до себе си Мерлин.
— Адска работа! — надвикваше се с грохота той. — Махни се оттам, опасно е!
Бурята не продължи дълго. Няколко минути по-късно дъждът спря, облаците се разнесоха и отстъпиха място на чисто синьо небе. Развълнувани от преживяното, учениците се върнаха в клас и заниманията продължиха относително спокойно. Окса се сви на стола си и със съзнанието, че е получила тройна амнистия — от Острогота, от Бонтемпи и от господин Макгроу — си обеща да не помръдне и на сантиметър до края на часа.
През междучасието се обсъждаха само две теми. Първата беше бурята, чиито следи още личаха: дворът беше разкалян, посипан с изпочупени керемиди и покрит с локви между неравните павета. Вторият обект на всеобщото внимание бе не друг, а самата Окса. Много ученици я видяха да се връща с директора и клюките плъзнаха.
— Айде бе, скъпа — й каза Гус. — Ти пак ми изкара акъла! Никой не разбра какво стана. Накрая ти изкяри… Не е справедливо! Нали мразиш да те забелязват, а излезе суперуспешно…
— Знам, отчаяна съм… Пълна катастрофа — жално каза Окса.
— Защо? — намеси се Мерлин. — Полага ти се да тържествуваш, щом му се опълчи на Макгроу!
— Браво, Окса! — поздрави я друг, присъединил се към групата, ученик.
— Осмели се да изречеш гласно каквото всички си мислехме! Макгроу наистина премина границата…
— Накрая ще се укроти, нали знаеш — увери я Зелда. — Директорът изглеждаше недоволен от него. Още повече че ти нищо не беше направила!
— Ти също… — много справедливо отбеляза Окса.
За малко щеше да добави още, че и Макгроу също е бил непохватен, щом като „изпусна“ маркера си. Но нали и съвестта й не беше напълно чиста… Затова предпочете да премълчи.
— Той е никой — добави силно възмутен Мерлин.
Гус погледна съчувствено Окса с крайчеца на окото си, а тя се сви още повече на стола.
През остатъка от деня се постара да не привлича внимание към себе си, а по възможност най-усърдно да слуша в час, включително и в предобедния по математика при господин Макгроу. Класният много улесняваше задачата й, тъй като през всичкото време се правеше, че не забелязва ученичката си. Нито веднъж не я погледна. Нито веднъж не направи забележка на някого. Объркани, но и доволни, всички се възползваха от затишието и най-прилежно следяха урока на странния учител.
— Господин Поакасе и госпожице Полок, вие оставате за подреждането на материала — обяви господин Макгроу, когато удари звънецът.
Окса погледна Гус умърлушено. Учебният ден беше и мъчителен, и безкраен…
— Кураж, скъпа! — прошепна й той. — Ще се видим в трапезарията, нали?
— Дадено!…
Окса се залови да подрежда разпилените по масите епруветки. През това време Мерлин миеше пипетките…
— Знаеш ли какво е смятал Айнщайн? — подхвърли неочаквано той.
— Не, не знам… — отговори Окса, доволна от обрата…
— Това е суперинтересно. Бил е известен преди всичко с теорията си за относителността, но е били същински ясновидец: много рано е разбрал, че може да се използва слънчевата енергия, например…
— Напълно съм съгласен с вас! — отекна гласът на господин Макгроу.
Окса се закова на място, а Мерлин се притесни. И двамата не бяха чули кога е влязъл преподавателят.
— Какво толкова ви харесва у Айнщайн? — продължи той с разведрено лице.
Самото споменаване на името на големия учен, изглежда, преобрази строгия Макгроу във внимателен и вдъхновен човек, готов да изслуша младия колежанин.
— Най-вече ме интересуват изследванията в областта на светлината — отговори пламнал Мерлин, поласкан и разтревожен, че е предизвикал интерес у учителя си.
Макгроу го изгледа и го подкани да продължи.
— Какво знаете за трудовете на Айнщайн?
Мерлин се поколеба, но блесналите от любопитство очи на преподавателя го окуражиха.
— Той е доказал, че светлината може да се сравни с вълна или с поток от частици…
— Разбирам, че темата ви интересува, аз също съм запален по този голям учен, а също и по фотоелектрическия ефект. Работих за ЦРУ, видите ли, и мога да ви кажа, че приложенията на базата на Айнщайновите теории са многобройни, по-специално във военната област…
В изблик на ентусиазъм, той размаха ръка и шишенцето със синкава течност на бюрото му буквално изхвърча. Окса не можеше да стои безучастна: закова го във въздуха вертикално на два метра от пода. После го върна на мястото му върху бюрото. И всичко това стана само за секунда и без никаква намеса… на човешка ръка. Тя прехапа устни, ужасена от необмисленото си действие. Мерлин продължаваше да бърше пипетките. От него не се опасяваше. Но що се отнася до Макгроу… Оох! Учителят впери несмутим поглед в момичето. Несмутим! А бе видял всичко, Окса отлично знаеше. И все пак стоеше безучастен, сякаш бе направила съвършено обичайно нещо пред очите му!