Стигна до Сейнт Джеймс Парк, настани се под една плачеща върба пред спокойната река и се загледа в патиците. Бяха големи късметлии. Никакъв Макгроу не им вгорчаваше живота, никакъв Острогот не им загрозяваше пейзажа…
— О, и ти ли си тук? — провикна се Окса, виждайки притеснения Гус, който няколко минути по-късно я бе догонил.
— Да, тук съм и не ми казвай, че се радваш, защото няма да ти повярвам! — отвърна остро той. — Благодаря ти! Беше мило, че ме изчака…
— Извинявай… Не исках да те обидя. Днес се чувствам малко странно.
— Забелязах… — наблегна Гус, като въпреки всичко й се усмихна снизходително. — Само се надявам, че не си забравила кой е най-добрият ти приятел!
Настани се до нея и лекичко я побутна.
— Сетих се къде ще отидеш…
Наблюдаваха известно време катеричките, които подскачаха в тревата, и децата, които им подхвърляха фъстъци.
— Спомняш ли си, че миналата година ни водиха в този парк на ученическа екскурзия? — попита Гус. — Ако ми бяха казали тогава, че една година по-късно ще живея съвсем наблизо. После добави тъжно: — Май никога не сме се виждали толкова малко… Добре поне, че сме в един клас, а иначе какво ли щеше да бъде?
Окса се засрами. Днес не се беше отнесла добре с него. Чувстваше се неловко и го чакаше да продължи.
— Добре ли си, скъпа?
Гус не я погледна. Мачкаше стръкче трева.
— Не, хич не съм добре… — призна Окса. — Съвсем съм се побъркала.
— Нормално е — заяви Гус. — Много промени за кратко време, всичко е ново: страната, домът, колежът… И просто ти се отразява.
— Не е това, Гус…
Заточиха се минути на мълчание.
— Добре… — каза накрая момчето и вдигна очи към приятелката си. — Май ще трябва да ти вадя думите от устата с ченгел, за да разбера нещо.
Окса усещаше, че затъва в собствените си мисли. Нейната тайна вече заемаше прекалено голямо място в душата й и тя умираше от желание да я сподели. Тогава защо се колебаеше?
— Гус — започна Окса нервно, — каквото и да се случи, нали винаги ще съм твоя приятелка?
— Амии… да, разбира се!
— Заклеваш ли ми се?
— Заклевам се!
Окса пое дълбоко въздух, развълнувана от това, което се готвеше да направи.
— Виждаш ли тази шишарка там до пейката?
— Да — отговори Гус заинтригуван.
— Гледай внимателно…
Шишарката се издигна от земята в началото бавно, после по-бързо и се изстреля на десетина метра, където една катеричка се хвърли да я улови. Гус извика от изненада и погледна първо шишарката, после нея. Но демонстрацията тепърва започваше… Шишарката полетя вертикално, сякаш я местеше невидима ръка. Катеричката заподскача, за да я достигне, а Окса не можа да се откаже от удоволствието и накара животинчето да се мята след желаното лакомство чак до първите клони на голямо дърво. След това си избра, струпани на голяма купчина, сухи листа, разрази истинска вихрушка и ги разпиля във въздуха, а градинарите на парка гневно се развикаха.
— Само не ми казвай, че ти го правиш? — тихо недоумяваше Гус.
— Защо? Съмняваш ли се? Погледни!
Този път прицел на способностите й стана чантата му. Момчето се смая, скочи като пружина и сграбчи чантата, която се носеше на петдесет сантиметра над земята. Огледа се наоколо разтревожен и избъбри:
— Как го правиш?
— Не знам, Гус.
— Добре… — каза скептично момчето. — Опитваш се да ме накараш да повярвам, че успяваш нахално да преодолееш законите на гравитацията и при това нямаш никаква представа как го правиш, така ли?
— Само пожелавам да се случи, това е всичко.
— Е, знаеш ли… аз също бих се пробвал. Но колкото и да ми се ще, струва ми се, че едното желание едва ли ще е достатъчно. Трябва да ми дадеш убедителни аргументи, скъпа!
— Като тези ли? — попита Окса и сама се издигна на двайсет сантиметра над земята — същински индийски йога.
Изуменият Гус я дръпна за ръката и я върна на земята.
— Полудя ли? Ами ако някой те види?
Тя се намръщи.
— Не, не ми се ще…
— Ама, кажи ми… как се получава?
— Нямам абсолютно никаква представа, Гус.
Стана й леко, че най-сетне проговори и му разказа всички събития от последните шест дни. Експериментите в стаята й. Хубавият номер, който погоди на Макгроу. Дуелът й с Острогота. Гус я изслуша внимателно докрай, без да я прекъсва. Когато свърши, опря гърба си на ствола на дървото и процеди през зъби:
— Кошмар! Никога не бих повярвал, че такива неща могат реално да се случват!
Той я погледна отново, но този път блесналите им от възторг очи се срещнаха.
— Само че трябва да бъдеш много предпазлива! Можеш да си навлечеш големи неприятности. Съзнаваш ли, че не си съвсем като другите?