14
Висш съвет
Окса се спря на площадката и наостри уши. Множество гласове се смесваха, видимо там се водеше крайно сериозен спор. Няколко души говореха тихо, други недотам, щом като откъслечни думи стигаха до нея през затворената врата. „Що за сбирка, помисли си Окса. Не може да се каже, че вътре се веселят…“ Приближи се съвсем и реши да надникне през ключалката. Разпозна баба си в гръб по навитите около главата й плитки. Баща й седеше като закован в креслото до нея. Насреща някаква тъмнокоса жена, която Окса не познаваше, внимателно наблюдаваше Павел със свъсени вежди. Дочу глас, досущ като на Леомидо, брата на Драгомира.
— Признайте обаче, че сме длъжни да си зададем въпроса, приятели мои…
Окса изгаряше от желание да влезе, поне да целуне любимия си вуйчо.
— Даваш ли си сметка какво искаш от мен? — прозвуча гласът на баща й. — Трябва да признаеш, скъпа моя майко, че преди няколко седмици, когато се появи проблемът, да го наречем така, направих всичко, за да организирам нашето бягство максимално резултатно. Но беше само за да спася семейството си, не се заблуждавай. Никога не съм крил несъгласието си за евентуално връщане…
Окса не го беше чувала да говори толкова сериозно. А той си беше истински трагик! Но какво ли се кроеше? За какво ли говореха? Какво означаваше тази история с бягството!
— Всички имаме семейства, всички сме истински Отвъншници — приглушено продължаваше Павел.
— Да, вярно е — отговори му женски глас, — но никой от нас не е забравил кой е и откъде идва. Павел, ти си син на Драгомира, знаеш какво означава това…
— Още повече — допълни Драгомира, — че за пореден път бяхме принудени спешно да се изнесем. Но не си прави илюзии, това е само една нова отсрочка. Никога няма да сме спокойни. Никъде.
Окса не можа да долови нищо нататък. Чутото я разтревожи, мозъкът й кипеше. И зъбчатите колела на въображението й зачаткаха: баща й и баба й оглавяваха конспирация! Тайно общество. Организирана престъпна група. Ами да! Шпиони от Изтока, разбира се! Или най-лошото: те са членове на могъщата руска мафия… „О, не, милост, само не руската мафия…“, помисли си тя, прехапа устни и си представи кървави борби между враждуващи кланове. Любопитството й се разпали и отново залепи окото си на ключалката. Тогава видя нещо… нещо… „Ааа! Какво е това?“, изстена тя и притисна устата си с ръка да не изпищи. Беше поразена, отдръпна се бързо, потърка очи, за да се увери, че не сънува. „Халюцинирам! Сънувам! Да, да, да, точно така, сънувам…“ Ощипа се по ръката и се намръщи от болка. Не, нямаше съмнение — беше будна. Което означаваше, че видяното е напълно реално… Беше го мярнала бегло, но то беше ужасно. Окса седна на първото стъпало, закри очи с длани и се напрегна да си представи образа на нещото. Едно тумбесто същество със сплескан нос, с клепнали уши, прекалено широка уста и огромни кръгли очи. Същество, което, ако не се брои синият гащеризон, нямаше нищо човешко… Окса пое дълбоко въздух и реши да погледне пак. Окончателно отхвърли възможността да е халюцинация, защото съществото си беше все там, както го бе видяла — стоеше до Драгомира и държеше поднос с чаши.
Окса се готвеше да побегне презглава, когато точно над къщата отекна гръмотевица. През отворените прозорци нахлуха вятър и дъжд и всички лампи запращяха и замигаха. Изведнъж крушките глухо изпукаха и угаснаха. Холът потъна в мрак, но никой от присъстващите не реагира на необикновеното явление. Нито на появата на оранжев октопод, който веднага замести изгорелите крушки… Странното мекотело кръжеше по тавана, мърдаше плавно многобройните си светещи пипала и в помещението отново стана светло като ден. Окса беше прекалено стъписана, за да избяга, и се залепи за отвора.
— Хм, хм, Сияйна моя, трябва да се изпрати указание… — каза съществото с писклив глас.
Окса сбърчи чело. „Сияйна моя? Какво ли значи това? Всички са откачили!“, недоумяваше тя. Необикновената твар се стараеше да привлече вниманието на Драгомира, като покашляше толкова непремерено, че почти се задави. Тогава Баба Полок се обърна към нея, хвана я за клепналите уши и я издърпа, яко. Тя незабавно спря да кашля и се поклони.
— Сияйна моя, благодаря ви искрено, че спасихте Фолденгота си от задушаване. Но трябва да знаете, че някой слухти пред ключалката…
Драгомира и Павел за миг се спогледаха мълчаливо. После Павел кимна леко, а Драгомира стана и отвори вратата. Окса вече беше слязла няколко стъпала, след като чу — и разбра! — предупреждението на съществото, но беше късно да се скрие.