— Окса, детето ми, ела — повика я Драгомира с треперещ от вълнение глас.
— Без да искам, бабо! Нищо не чух, нищо не видях, кълна ти се! Исках само да ти кажа добър вечер…
— Знам, съкровище, знам… Не бой се! Ела да поздравиш няколко мои стари приятели.
Драгомира я подкани с ръка. Окса се върна и баба й я прегърна по-силно от обикновено. Павел, който беше излязъл на площадката, нервно я целуна. Очите му блестяха, изглеждаше разтревожен и макар това да беше неговото естествено състояние, този път беше много повече от обикновено.
— Как си, тате?
— Добре, детето ми, добре съм… — каза припряно той.
Тримата влязоха в апартамента. Там цареше напрегната атмосфера, процеждащата се отвън светлина падаше по угрижените лица на втренчилите се в нея гости. Щом се появи пред тях, всички станаха.
— Леомидо! Знаех си аз, че си тук!
Окса се втурна към вуйчо си, който разтвори ръце да я прегърне.
— Как си, хубавице моя! Колко си пораснала!
Цели шест месеца не го бе виждала. Тя можеше и да е пораснала, но Леомидо си бе същият: висок, сух, с фини черти, с прозрачно сини очи, искряща усмивка, блестящо бели зъби. Бе много изискан, носеше редингот от черно кадифе на тъмночервени райета и вълнен панталон с безупречна кройка. Белите му коси бяха привързани на конска опашка с тъмнозелена панделка.
— Много си елегантен! — възхити се Окса.
Леомидо Фортенски беше брат на Драгомира. Някога беше диригент на прочут оркестър, а сега живееше на бурния уелски бряг. Съпругата му се бе споминала преди Окса да се роди, а двете му деца, Камерън и Галина, се бяха установили в Лондон. Неговото присъствие тук, в дома на сестра му, беше събитие, защото той рядко напускаше къщата си.
— Добър вечер, Окса!
— Абакум!
Зарадвана, че вижда човека, който я бе поздравил, Окса се хвърли в обятията му. Абакум беше кръстник на Драгомира. Той също бе напуснал завинаги Франция и преди няколко седмици се беше пренесъл в извънградската си къща, която притежаваше от години — една прекрасно обновена стара ферма на петдесетина километра от Лондон. Беше около осемдесетгодишен едър мъж с жив поглед, висок, леко прегърбен, с къса, идеално подстригана брада. Черните му очи излъчваха дълбока мъдрост. Въпреки природната му скромност, невъзможно беше да не бъде забелязан, където и да се намираше. Магнетичното му присъствие, необяснимо защо, привличаше вниманието на хората. Грижеше се за Драгомира още от нейното раждане. Двамата работеха в билкарницата, която тя държеше в Париж, и беше също като нея вещ в ботаниката.
Едва-що бе целунала Абакум, Окса отново чу вече познатите й от банята ужасни женски викове. Почувства, че пребледнява, поспря за миг и погледна Абакум с недоумение и страх. На възрастния човек видимо също му бе призляло сериозно. Лицето му се изкриви и той нервно запуши ушите си с ръце. Секунди по-късно виковете заглъхнаха.
— Лошо ли ти е, Абакум? — побърза да попита Драгомира.
— Благодаря ти, Драгомира — съвзе се мъжът и допълни, без да изпуска Окса от очи: — Страдам от остро възпаление на ушите и не мога да се отърва от болките…
— Възпаление на ушите ли? — учуди се тя. — И къде го пипна, скъпи?
— Един Господ знае — тайнствено се усмихна Абакум. — Но да не се отвличаме с дреболии. Моля те, Драгомира, представи приятелите ни…
— Окса, това е Мерседика де ла Фуенте, стара дружка, която идва от Испания.
— Добър вечер, Окса — поздрави испанската дама и кимна леко. — Голяма чест е за мен да те срещна.
Мерседика беше висока и слаба. Имаше овално лице и гарвановочерна коса, вдигната на огромен сложен кок. Беше облечена в маково червен костюм с много висока яка, което й придаваше надменен вид. С тъмните си, също като косите й, очи тя внимателно наблюдаваше Окса.
— Тугдуал!
Абакум нарече така четвъртия гост, когото момичето не беше забелязало. Настанил се небрежно в дъното на хола, прехвърлил дългите си крака през ръкохватките на креслото, назованият младеж се изправи и се приближи. Беше на петнайсетина години и най-странната личност в бездруго ексцентричната компания. Дрехите му бяха черни, в подчертан готик стил: панталон, върху него пола, съвсем тясна риза, а на гърдите му висяха тежки сребърни синджири, кръстове и медальони. Гримираните му очи с тъмнолилави кръгове се губеха в бледото му, покрито с пиърсинги, изпито лице и придаваха на скрития зад катраненочерния кичур поглед израз на отчаяние и враждебност. Мрачното момче излъчваше нещо толкова необичайно, че Окса не можеше да откъсне очи от него.