— Здравей! — каза той ледено и се върна на мястото си.
Окса почувства, че глупаво се изчервява от това, че стърчи по пижама и тениска пред странното същество. При дадените обстоятелства, притеснението й беше неуместно, но колкото повече се мъчеше да го овладее, толкова повече се засилваше неудобството й.
— Тугдуал е внук на нашите много скъпи приятели Нафтали и Брюн Кнут — обясни Драгомира, избавяйки я от неловкото положение. — Гостува за известно време на Абакум.
Всички неотстъпно наблюдаваха Окса. Въпреки усмивките, озарили лицата им, момичето не се чувстваше уютно. Не беше мечта на живота й да става център на внимание, дори сред близки хора… Но тук имаше някакъв друг, къде-къде по-неконтролируем и обезпокоителен проблем: беше нагазила в нещо, което надхвърляше нейните възможности. „Тежко е…“, каза си тя. В мига, в който особнякът я видя, събитията препуснаха необратимо. Нямаше връщане назад.
— Добре, сега ви оставям — възпитано направи жалък опит да се измъкне. — Ще се видим утре, нали, бабо?
— Окса, мисля, че трябва да останеш за малко — обади се баща й развълнувано. — Имаме да ти разкажем някои неща…
15
Едефия
— Да ми разкажете някои неща ли? На мен? Нещо лошо ли? — уплаши се Окса.
— За лошо, не знам — отговори той. — Във всеки случай е много важно.
— Преди това ми се ще да ви попитам нещо. Може ли? — изрече колебливо Окса.
— Слушаме те — подкани я Драгомира и на челото й се врязаха тревожни бръчки.
— Знам, че не биваше, но видях… нещо в апартамента ти, бабо.
Драгомира стана, отправи се към кухнята и след няколко секунди се върна, придружена от прословутото създание, което Окса бе мярнала през ключалката. Момичето ахна от изненада и отстъпи назад.
— Окса, това е моят Фолденгот. Не се бой, съвсем безобиден е — добави Драгомира, забелязвайки, че Окса инстинктивно се дръпна.
— Отправям ви поздрав за добър вечер, внучке на моята Сияйна — каза създанието и се поклони.
— Ка… къв… ка… къв е тоя образ, татко? — заекна Окса.
— Бабиният Фолденгот, мила.
— Бабиният КАКВО?
— Фолденгот, нещо като интендант, ако по̀ ти харесва. Драгомира има два — мъжки и женски — те домакинстват и изпълняват всякакви задачи — уточни Павел и по лицето му пробяга усмивка.
— Ей, че откачено! Откъде го изкопа, бабо? — възкликна момичето, като не откъсваше очи от създанието.
— Дълга история, съкровище… Но, хайде, сядай при нас!
Окса се настани до баща си на червения кадифен диван, точно срещу баба си и нейните гости, Фолденготът пристъпи и й предложи напитка. Окса с любопитство прие подадената чаша и го разгледа отблизо, но не посмя да го докосне.
— Невероятно! То е извънземно, нали!
— Не, не е извънземно — каза баща й.
— Да не сте го довели от Русия, да не е от степите?
— Нито извънземен, нито степен е нашият произход, внучке на моята Сияйна, вярването почива на заблуда — уточни Фолденготът и разтърси енергично голямата си кръгла глава.
Драгомира огледа присъстващите, сякаш мълчаливо се съветва с тях. Те й смигнаха в знак на съгласие. Тя си пое въздух и продължи:
— Съкровище, всъщност Фолденготите ми не идват ни от космоса, ни от Русия, а, както ние всички, от една далечна страна. Баща ти, Тугдуал и ти сте родени тук. На тази Земя. А ние, по-възрастните — в нашата родина Едефия.
— Едефия ли? Никога не съм чувала за нея! Къде е това?
— Едефия се нарича нашата родина — започна Баба Полок.
— Тя се намира на Земята, но никъде не е отбелязана.
— Почакай, бабо… Да не би да е някакъв паралелен свят? Това ли искаш да ми кажеш? — запита Окса, смаяна и очарована едновременно.
Леомидо и Абакум се засмяха.
— И да, и не — отговори Драгомира, като търсеше думите си. — Защитена е със светлинна бариера и поради това е невидима за Отвъншниците.
— Отвъншниците ли? — подскочи Окса.
— Отвъншниците, за разлика от Отвътрешниците… са всички, които живеят извън Едефия. Представи си нещо като гигантска биосфера, която никой не може да види…
— Ще си представя. Винаги е по-лесно да си въобразиш какво ли не — въздъхна Окса. — Но да повярваш, е по-трудно…
— Това е нормално и разбираемо — продължи Драгомира.
— Навярно ще ти е нужно известно време, но все пак ще ти обясня, като се опитам да бъда пределно ясна… Едефия съществува, откакто съществува и Земята, но е закрита с въпросната бариера и територията й е невидима за Отвъншниците. Защо ли? Доколкото можахме да установим, скоростта на светлината там е по-голяма от обичайната. Границата на Едефия е непроницаема, но ние я виждаме, защото очите ни са приспособени генетически към тази феноменална скорост, която й придава удивителен, несъществуващ Отвън цвят. Непознат…