— Долу диктатурата на коремоногите! — скандираха миниатюрните хвъркати. — Вече не искаме да живеем в робство! Приятели! На борба срещу империализма на мекотелите!
— Е! Краката ми може и да са къси, ама не съм мекотело! Аз съм Геторикс! Имам адски гъста коса — отговори създанието, изду телцето си и отметна встрани споменатата коса.
— Пуууууускайте бомбите! Да живее свободата на потиснатия народ! — с все сила изписукаха вместо отговор птичетата.
При тази заповед, която призоваваше към атака, те изстреляха опасните си снаряди и по гърба на така наречения Геторикс се посипаха десетина слънчогледови семки.
— Потиснат народ, казваш… — изсумтя той, събра семките и си ги изхруска.
Извънредно разтревожени от олелията растения се разшаваха неистово в саксиите си и заохкаха. Най-чувствителното от тях, поставено на масичка с цвят на старо злато, трепереше. Листата му бяха увиснали до стъблото.
— СТИГА! — кресна Драгомира. — Вижте до какво докарахте Горанова!
Възрастната дама прибра диплите на широката си рокля от лилаво кадифе и коленичи на пода. Затананика нежна мелодия и започна да разтрива листата на изплашеното растение, което въздишаше сърцераздирателно.
— Ако продължавате така — подзе наново Драгомира, хвърляйки строг поглед към някои от виновниците за безредието, — ще ме принудите да ви изпратя при брат ми. А вие знаете какво означава това: МНОГО дълъг път!
Като чуха тези думи, създанията и растенията млъкнаха начаса. Всички имаха болезнен спомен за последното пътуване, когато Драгомира предприе прибързаното преместване — абсолютно безсмислено в техните очи. Защото се ужасяваха от превозните средства. Влак, кораб, самолет, кола: дяволски изобретения, чието предназначение бе да объркват стомаха… Птичетата повръщаха почти през цялото време, а хлорофилът на растенията се пресече като прокиснало мляко и едва не ги изтрови.
— Хайде, всички в работилницата! — заповяда Драгомира. — Трябва да излизам, днес е първият учебен ден на внучката ми, Фолденготи мои, елате ми на помощ, моля!
Две чудати създания, облечени в сини гащеризони, дотичаха, куцукайки. Едното бе дебеличко, с мъх по черепа, а другото източено, с лимоненожълт перчем. Но имаха и някои общи черти: нисък ръст — около осемдесет сантиметра, пълнички лица, огромни сини очи, в които се четеше безкрайна доброта.
— Заповедите на Сияйната са наше неизменно удоволствие, тя може да разчита на безусловната ни подкрепа — обявиха те с най-сериозен тон.
Драгомира отиде до един грамаден, опрян на стената, калъф на контрабас. Отвори го. Беше празен. Тя постави плътно дланта си на дървеното му дъно. Мигновено гърбът на калъфа се разтвори като врата. Драгомира наведе глава, прекрачи и стигна до витата стълба, която водеше към нейния таван работилница. Следвайки я покорно по петите, двата Фолденгота взеха по едно растение и повлякоха останалите създания по странния тунел. Щом целият малък свят изчезна в работилницата, Драгомира затвори калъфа след себе си.
2
Кланът Полок
— Здрасти, папс, здрасти, мамс!
Мари и Павел Полок седяха край масивна, удобна кухненска маса. Като чуха гласчето на дъщеря си, едновременно вдигнаха лица от чашите си с димящ чай и ахнаха.
— Знам, знам — въздъхна Окса. — И аз не мога да се позная…
— Ъъъ… да, наистина, само главичката ти си е същата! — каза баща й, докато я оглеждаше с любопитство. — Трудно ми е да повярвам, че това е безстрашният, добре познат нинджа. Но признавам, че промяната на твоя стил е… чудесна. Радикална, но чудесна.
— Колкото до „радикална“, така си е… — съгласи се Окса.
Родителите й се усмихнаха, когато забелязаха огорченото й личице. Окса ги погледна с укор и възмущение.
— Животът ми се срива, а на вас ви е смешно! Не виждате ли на какво съм заприличала!
— Приличаш на истинска английска колежанка! — отвърна спокойно майка й, отпивайки глътка чай. — Намирам, че по-скоро ти отива.
Окса отново се огледа недоверчиво, без да спира да роптае. Кой можеше да си представи, че някога ще е в състояние да се появи публично с плисирана пола, бяла риза и тъмносин блейзър? Само не и тя…
— Ако ме бяхте предупредили, че ще трябва да нося училищна униформа, никога нямаше да дойда в Англия — нацупи се момичето, разхлабвайки гневно вратовръзката си в морскосиньо и бордо — цветовете на колежа, в който постъпваше днес.
— Ох, моля те, Окса… — въздъхна майка й, като й се любуваше с красивите си лешникови очи. — Тя е само за в клас! Навън ще носиш на воля дънките и огромните маратонки!