— Как така непознат? — извика изумена Окса. — Нали се предполага, че всички цветове са известни?
Баба й не отговори и наведе очи, видимо доста развълнувана от разказа, който бе подхванала.
— Но това, което ми разправяш, е откачено, бабо! Съвсем откачено! — прецени Окса и прекара ръка по лицето си. — Да не ме занасяш…
Гостите около нея запазиха тягостно мълчание и то помете всичките й съмнения. Баща й стисна по-силно ръката й. Окса се обърна към него:
— Тате?
— Баба ти казва истината — произнесе с мъка Павел. — С изключение на Мари, която си е същинска Отвъншница и не знае нищо за нашите корени, ние носим в себе частици от Едефия. Дори да не сме родени там, ние, бегълците, участваме в общност, която нарекохме Спасените…
— Спасените ли? — ахна Окса.
— Спасените са от Едефия, скъпа. Име, което съвсем подхожда на съдбата ни, независимо дали ни харесва, или не? — отбеляза горчиво баща й. — Трябваше ми време, за да приема частта от Едефия, която е в мен. Години се опитвах да загърбвам произхода си и дори не съм сигурен дали успявах, разбираш ли… Дълго отказвах да съм различен. Но се наложи да се изправя пред очевидната истина: никога не бях като останалите момчета, също както днес не съм като останалите мъже.
— И аз не съм като другите! — извика Окса.
Всички погледи се устремиха към нея. Изгаряща от любопитство, тя съвсем забрави, че си бе обещала да пази тайната си. Прехапа устни и се наруга, че престъпи дадената дума.
— Означава ли това, че правиш по-необикновени неща, съкровище? — попита трескаво Драгомира.
— Ъъъ, леко необикновени, да… Може да се каже…
Окса бързо облегна лакти на коленете си и задъхана подпря лицето си с длани. При тези думи всички останаха в тревожно очакване и още по-настойчиво приковаха очи в нея. Абакум я поощри с поглед.
— Ами, мога да се издигам над земята, не много високо, но и толкова ми е достатъчно! Страхотно е! — започна тя. — Мога и да премествам предмети, като се съсредоточа.
— Магнетус! Превъзходно! — провикна се баба й.
— Изхвърлям и топчици огън, но не знам как го правя, просто изхвърчат от дланите ми…
Окса млъкна, притеснена от въздействието на думите си върху хората, които я слушаха.
— И още?… — кротко попита Павел.
— Мога да изправям коси от разстояние… — добави тя, припомняйки си своя пръв вълшебен опит.
Очите й блестяха от въодушевление, но онези, които я познаваха най-добре — баща й и Драгомира — не се подведоха и разбраха уплахата й. Двете вертикални бръчки на челото й бяха показателни. В паметта й изплуваха куп картини и поставяха съвестта й на изпитание. Да каже ли за Макгроу? За Острогота? Макар че изгаряше от желание да сподели, вътрешният й глас буквално крещеше: Не! Само това не прави?
— Ще ми се да узная сега повече за Едефия — каза Окса твърдо, за да прогони последните си колебания.
Драгомира се намести по-удобно в креслото.
— Разбира се, скъпа моя, разбира се… За начало нека кажа, че можем да си представим Едефия като огромна слънчева централа с големината на Ирландия, разделена на пет области. На нашата земя, защитена от плащ и почитана от Отвътрешниците, животните, растенията и хората се развиваха в идеални условия на изобилие и хармония. Равновесието беше основата на цивилизацията ни и бележеше нашия живот. Народът ни беше разделен на четири съвършено различни, но свързани помежду си племена: Горските хора, Якоръките, Гръмогласите и Всесъщите феи.
— Всесъщи феи ли? — прекъсна я Окса ококорена.
— Много тайнствени същества… те обитават Острова на феите, който изцяло им се полага по право. Аз живеех в Стъклената колона, построена точно там, където в Едефия се пресичат четирите посоки на света. Колоната е изградена от кристал и е специално предназначена за Сияйната и семейството й, а също и за Помпиняк…
— Какво е Помпиняк? Ами Сияйна? — прекъсна я пак Окса.
— Помпиняк ли? Нещо като правителство. А пък Сияйна…
— Така те нарече извънземният… ъъъ… Фолденготът! — провикна се Окса и посочи дребното същество, седнало като мъдрец по турски до калъфа на контрабаса в дъното на помещението.
— Сияйна е господарката на Едефия — продължи Драгомира, приковала поглед във внучката си. — Тази, която притежава цялата власт. Единствена тя може да общува с Всесъщите феи, всемогъщите богини на тази земя. Заедно с тях Сияйната осигурява животворните дъждове и благодатта на слънчевите лъчи, които правят Едефия такава, каквато е. Или каквато беше… Щедра земя, чиито богатства ни позволяваха да живеем в хармония, равенство и изобилие. Сияйната пази и защитава това равновесие. Тя владее баснословната мощ на светлината, топлината и водата… сърцето на органичния, неорганичния и растителния свят.