— Ще се срещнем при езерото Сага преди залез-слънце — каза Малорана. — Пазете се, скъпи приятели. Падне ли нощта, ще бъде много късно. Късмет! — Сбогува се натъжена с всеки от членовете на групата. После всички изчезнаха в тълпата. До возилото останаха само петима: Малорана, съпругът й Валдо, Абакум, Леомидо и Драгомира, чието присъствие се отгатваше на екрана. Междувременно шумът от битката опасно се приближаваше.
— Да побързаме! Нямаме и минутка за губене! — провикна се Валдо.
Картината на стената внезапно се замъгли, навярно Драгомира беше сложила пчеларската шапка и прикрила лицето си. За последен път тя погледна към великолепната сграда във форма на прозрачна колона, която току-що бе напуснала. Горните етажи бяха обхванати от пламъци, дългите им езици се подаваха от балкона, където Малорана стоеше допреди малко. Впрягът излезе от двора и пое по една гъмжаща от обикновени хора и странни същества улица. Не след дълго шейната леко се разтресе, Лещарките размахаха гигантските си криле и екипажът излетя.
— Стой! Спрете!
Трима въоръжени мъже със свирепи лица висяха във въздуха и препречваха пътя на невероятния впряг. В ръцете си държаха тръбички като хората на Фелона в стъклената кула. Двама от тях ги насочиха към Абакум и Леомидо, които криеха лицата си под нахлупените шапки.
— Внимавайте — прошепна Малорана. — Сигурно са Фелони, наемници на Оций…
— Кои сте вие? Къде отивате? Какво карате? — попита гръмогласно началникът им.
Абакум се прокашля и ясно отговори:
— Ние сме Горски хора от Зеления плащ; аз се казвам Пер Бег, а това са майка ми и двамата ми чираци. Връщаме се у дома, продадохме всичкия мед, погледнете кошерите в шейната…
Военните се доближиха и Мемопроекторът показа как с крака си Малорана ритна незабелязано кошерите, от които на мига се разнесе доста сърдито жужене. Мъжете отстъпиха.
— Пчелите сега са малко неспокойни — обясни Пер Бег, всъщност Абакум.
— Имаме заповед да проверим самоличността на всички хора в този район — отсече строго първият войник.
Малорана рязко скочи, отвори единия кошер и извика на Драгомира:
— Пази се!
Настана суматоха. Пчелите се стрелнаха към войника и накацаха по лицето му. Той отчаяно ги отпъждаше и крещеше, но те се вмъкнаха в зейналата му уста и моментално го принудиха да млъкне. След секунди се строполи. Междувременно Леомидо удари с юздата втория Фелон и разсече лицето му. От раните шурна кръв, кожените доспехи и каската му се разцепиха, сякаш разкъсани от мечи нокти. Войникът падна на свой ред, преди да успее да направи каквото и да било. Малорана използва хаоса и духна в стъклената си тръбичка срещу третия Фелон. Жълтеникаво вещество се разля по гърдите му, разяде като киселина кожената му ризница, кожата и дробовете му. Фелонът, или това, което бе останало от него, се разми в нищото. Абакум дръпна поводите и гигантските Лещарки отново полетяха. Драгомира свали шапката си и картината веднага се проясни.
— Какво хладнокръвие, Сияйна! — промълви с разтреперан глас Абакум.
— Да благодарим на пчелите — каза Малорана.
— За нас е чест да ви служим, Сияйна — зажужаха бурно пчелите и кошерите заплашително се разклатиха.
— Наближаваме! — обяви Леомидо.
Мемопроекторът насочи обектива към хоризонта. Небето беше странно, с особен, неописуем цвят. Неопределим и тайнствен.
— Това сигурно е границата на Едефия… — прошепна Окса, която вече разбираше какво е искала да каже баба й, когато спомена за „непознат цвят“ на Земята.
Щом пристигнаха до края на гъста гора, сред която блестяха езерни води, Лещарките плавно приземиха шейната.
— Вижте! Нафтали е тук! — извика Драгомира и се завтече към огромно дърво, чийто ствол имаше поне четирийсет метра в диаметър.
Тогава до тях се приближи мъж с изумрудени очи, последван от десетина други, от онези, които бяха воювали, а после избягали от кулата.
— Едва напуснахме Хилядоочия, там беше Оций и ме позна, а Фелоните се опитваха да ни задържат! — каза Нафтали. — Трябва да побързаме, сигурно вече са наблизо…
Погледът на Драгомира беше привлечен от една червена птица, която летеше право към нея.
— Това е твоят Феникс — обясни й останалата без глас Малорана. — Родил се е от пепелта на моя, когато Следата се е появила на корема ти.
Беше съсипана и страхотно бледа.
— Аз съм виновна за случилото ни се, детето ми. Ужасна беда застигна Едефия заради безотговорността ми и ни хвърли в Хаоса. Могъществото, което се крие в Залата на Пелерината, е погубено, защото като не опазих Тайната-Която-Не-Се-Споделя, разруших самата същина на нашата Родина — равновесието и зачитането на всяка форма на живот.