Малорана свали от врата си тънка верижка, на която висеше внушителен, протрит от времето, накит.
— Този Медальон принадлежи на Сияйните. Носи го винаги, пази го като зеницата на окото си… — прошепна тя на ухото й, докато закачаше верижката на шията й. — Порталът ще се отвори благодарение на единството между Всесъщите феи и душите на предишните Сияйни. Но като ти предадат силата си, те ще станат броднички. Ще ти трябва храброст, за да ги спасиш, и мъдрост, за да разрушиш проклятието. Ако си смела и направиш правилния избор, ще откриеш изхода. Тогава Залата ще ми прости за грешките. И най-вече не забравяй никога това, което ти казах: решението е в твоите ръце. В теб е Надеждата на Едефия.
— Мамо, искам с теб! — изхлипа момичето.
— Повярвай ми! — умоляваше я Малорана. — И никога не забравяй…
Фениксът долетя съвсем близо и кацна в краката на Драгомира. Тя клекна и погали великолепните му пера. Внезапно обърна глава и Мемопроекторът проследи погледа й: десетки мъже летяха стремглаво към гигантското дърво.
— Бягай, Драгомира! БЯГАЙ! — заповяда й Малорана.
Фениксът запя прочувствена и затрогваща песен, която прониза сърцата на присъстващите. Тогава сияйна дъга с тайнствен цвят се изписа на стената и заблестя в настъпващия мрак.
— Тръгвайте! МИНЕТЕ ПРЕЗ ПОРТАЛА! САМО НЕ ИЗПУСКАЙТЕ ДРАГОМИРА! Останалите — с мен, бързо, да ги прикрием! — извика Малорана.
— Мамо! Не искам, НЕ! Ела с нас! — плачеше Драгомира.
Абакум и Леомидо я грабнаха и се втурнаха към светлинната дъга. Нафтали полетя, задмина ги и изчезна от погледите им, щом допря арката, точно в мига, в който един от приятелите му се строполи, покосен от Фелоните. Други успяха да преминат през дъгата и също изчезнаха. Мемопроекторът се завъртя и се спря на Валдо: той отчаяно се опитваше да попречи на Фелоните да връхлетят върху дъщеря му. Внезапно се закова на място, падна тежко и се претърколи на земята. Драгомира нададе сърцераздирателен вик. Малко по-нататък Малорана водеше ръкопашен бой с Оций. Изглежда беше ранена в главата, защото се виждаше, че по бузата й се стича кръв. Изведнъж се издигна във въздуха, нанесе яростен удар по предводителя на Фелоните, после с цялата си тежест се стовари отгоре му. Омаломощени от битката, двамата застанаха един срещу друг на колене до окървавеното тяло на Валдо. За зрителите на Мемопроектора стана ясно, че са се наранили смъртоносно, защото силуетите им рухнаха и изчезнаха във високата трева.
— МАМО! — изпищя Драгомира.
Дъгата беше вече съвсем близо.
— ДРЪЖТЕ СЕ! — изрева Леомидо.
На стената, където се проектираха спомените на Драгомира, се появи черна вихрушка и се завъртя стремително, като чудовищна състезателна шейна. Когато спускането свърши, пред погледа на Драгомира се разкри трепкащ безводен пустинен пейзаж. Видимо бе станало много студено, защото Леомидо тракаше със зъби.
— Къде сме? — чу се гласът на ужасената Драгомира.
— Всичко, което знам, мъничка Сияйна, е, че сме Отвън. Къде? Нямам представа… — отвърна Абакум.
Екранът напълно се замъгли, сякаш кадрите се наляха със сълзите, които се стичаха от очите на Драгомира.
18
Възелът се заплита
Окса гледаше светлите петна по стените, осветени от слънчевите лъчи, които преминаваха през прозорците на стаята. Предишната нощ бе със сигурност най-кратката, най-напрегнатата и вълнуваща в нейния живот. Независимо от умората се чувстваше по-будна от всякога. Разкъсваше се между еуфорията и тревогата, хиляди вълнения обсаждаха и най-малките кътчета на душата й, изпъваха нервите й и бушуваха в сърцето й. Тъй че заниманията в училище бяха добре дошли! Наведена над учебника по география, Окса даде воля на мислите си, без да бъде заподозряна, че се разсейва и че не внимава. Земята Отвътре не излизаше от ума й. Едефия безкрайно я привличаше. Усещаше го с цялото си същество.
Единственият, който не можеше да заблуди, беше Гус. Той поглеждаше към нея с любопитство и нетърпение, откакто беше споделила, че има да му казва нещо изключително важно. Най-после, след обяда успяха да се видят насаме. Трябваше да бъдат изобретателни и да се уединят на първия етаж в килера на чистачките, защото в Бърлогата на Статуите вече ги бяха изпреварили други ученици… И там, сред метлите и парцалите, Окса превъзбудено и подробно му разказа нощните си разкрития.
— СТРА-ХОТ-НО! — възкликна Гус удивен. — Невероятна история!
Окса говори цял час без прекъсване. Накрая се умори, но изпита облекчение, че е споделила тайната си, и прикова в Гус трескавите си очи.