— Което означава, че сигурно го е направил някой от нас!
— Добре, разбирам, скъпа мамо — бавно и примирено заговори Павел. — Съжалявам за смъртта му, но Картър ни причини големи неприятности и щом се е намирал в Лондон, явно е готвел нов удар. Ужасно е да призная, но който и да го е извършил, ни е избавил от голяма опасност.
Окса замръзна от страх. Нима семейството й бе замесено в убийство! Но защо? Тя опря плувналия си в пот гръб на стената. Един кадър на Мемопроектора проблесна ярко в съзнанието и: Малорана изстрелва някакво ужасно вещество, което стопява дробовете на един от Фелоните. Питър Картър е умрял по съвсем същия начин! Какъв кошмар! Ей сега Окса щеше да се събуди. Трябваше да се събуди. Но нищо такова не се случи, стоеше като вкаменена на площадката пред хола, даже много будна и ужасена от чутото. Бавно, бавно отлепи гърба си от стената и стигна до стълбата за втория етаж. Качи се на пръсти в стаята си и се хвърли на леглото.
Мозъкът й щеше да се пръсне. Драгомира бе казала съвсем ясно: „сигурно го е направил някой от нас“. Но защо му е на семейството й да убива някакъв журналист? Това бе чудовищно…
19
Бъркотия у семейство Полок
Седмицата изтече в странна атмосфера. Окса недоумяваше: всеки си живееше както досега, сякаш нищо не се бе случило… Сякаш беше съвсем обичайно да разбереш, че произхождаш от непозната страна и че един от членовете на семейството ти е жесток престъпник. И въпреки това все едно — нищо, ама нищо не е имало! Окса се чувстваше съвсем изоставена. Баща й се интересуваше само от ремонта и скорошното откриване на ресторанта. Беше доста притеснен, но ни повече, ни по-малко от обикновено. Мари не се отделяше нито за миг от него, изпълняваше търпеливо ролята на личен психолог на вечно стресирания си съпруг. Двамата прекарваха цялото си време там и дори не се грижеха поне на смени за Окса, както правеха в Париж. Нямаше и два часа да са прекарали заедно през последните дни… Болезнена горчилка тровеше душата й.
Една вечер по стар навик Окса се качи да види баба си, но не я завари в стаята й. Официалното обяснение беше, че за известно време е отишла на гости у кръстника си Абакум. А Окса отлично знаеше, че се е прибрала преди два дни. Този факт силно я тревожеше… Ако и тя беше започнала да я пренебрегва, значи край! Най-сетне в съботната вечер Окса реши да почука на вратата й отново. Но първо залепи ухото си на ключалката и чу как Фолденготът си тананика в стаята.
— Ооо, внучке на моята Сияйна, посещението ти е неочаквано, но радостта от появяването ти е сигурна — каза създанието, щом отвори вратата.
— Кой е, Фолденготе? Ако е Окса, моля те, покани я да влезе!
Беше гласът на Драгомира, тих и дрезгав, Фолденготът се поклони и й направи път да мине. Баба Полок лежеше на дивана, завита с дебело шотландско одеяло. Ярките цветове на възглавниците под главата й контрастираха с бледото й лице. Дългите й, сплетени коси падаха небрежно до пода, а очите й бяха полузатворени.
— Ела, съкровище!
Окса се завтече към баба си и нежно я прегърна. Останаха за миг така, щастливи, че са отново заедно.
— Май нещо не е наред, а, бабо? Болна ли си?
Драгомира я погледна с безкрайна обич.
— Да, болна съм. Не бой се, не е страшно. Нужна ми е само малко почивка.
При тези думи тя затвори очи и леко обори глава встрани. Окса бе убедена, че състоянието на баба й има връзка със смъртта на журналиста. Чувство на вина ли я глождеше? От угризение на съвестта ли бе? Трудно можеше да повярва, че добрата й баба е престъпница. Но пък, от друга страна, зад външния образ на бившата леко ексцентрична билкарка се криеше владетел в изгнание на погубена империя. Тогава защо да не бъде и сериен убиец, който си служи с киселина? Това също не е по-малко невероятно… Единственото сигурно за Окса беше, че Драгомира знае най-много от всички за този случай. „Само някой от нас го е извършил!“ — беше казала баба й. Но кой? Баща й? Абакум? Леомидо? Не беше лесно да си го представи. Ето вече цяла седмица животът й беше изпълнен само с трудни за проумяване истории…
— Трябва да си почина, скъпото ми дете — повтори уморено Драгомира.
Преди да стане, Окса не се сдържа и попита:
— Какво ти е, бабо? Моля те, кажи ми!
Драгомира се поколеба за миг. Обърна глава и заговори прегракнало:
— Спомените ме разстроиха, оказаха се прекалено силни за стар човек, като мен… Ти разбираш, че картините от размириците и гласът на майка ми дълбоко ме покъртиха. Трябва ми време да свикна с мисълта, че ти току-що наследи всичко това. След няколко дни ще бъда по-добре, нещата ще си дойдат на мястото, не се притеснявай…