— Добре, добре! — предаде се Окса и вдигна високо ръце.
— Повече няма да говоря за това… Но и никога няма да забравя, че ме пожертвахте заради кариерата си. А това никак, ама никак не е хубаво за родители, които твърдят, че обичат единствената си дъщеря. После да не вземете да се оплаквате, ако получа тежки психически травми.
Майка й и баща й, които бяха свикнали с разгорещените речи на Окса, се погледнаха усмихнати. Мари Полок стана, прегърна дъщеря си и двете останаха известно време притиснати една в друга. Окса се чувстваше малко възрастна за нежности от подобен род, но дълбоко в себе си трябваше да признае, че ги обожава. И зарови с наслада лицето си в дългата кестенява мамина коса.
— Ами аз! — прекъсна ги Павел Полок с престорен укор.
— Никой не мисли за мен! Никога! Никой не ме мляска по небръснатата буза! Никой не ме гушка! Изоставен съм самотен и нещастен като миризливо кученце!
Павел беше мъж с ярки черти и винаги много сериозен. Пепелявите коси и сивите му очи смекчаваха това впечатление, но всеки, който го познаваше, знаеше, че дълбоки и незаличими мъки бяха белязали трагичното му детство. Дори усмивката му изглеждаше някак тъжна… Мари Полок описваше особения чар на мъжа си, като говореше с умиление за омайващия му поглед на пребито псе. „Ето какво направи от мен житейската болка със своята колосална тежест“, отговаряше той неизменно, защото притежаваше наследено от майка си Драгомира достойнство — силно развито чувство за хумор, което използваше при всички обстоятелства, но не ставаше ясно дали го прави на шега, или от отчаяние.
— О! Великият руски трагик Павел Полок се завръща! — подхвърли майката на Окса и звънко се засмя. — Мога да призная, че съм се разглезила край вас двамата…
Окса погледна ласкаво родителите си. Обожаваше миговете, когато те си разменяха приятни закачки, това я вълнуваше и забавляваше едновременно. Мобилният телефон на Павел иззвъня и им напомни шумно, че е седем и половина. Време беше да тръгват.
— Бабо! Само теб чакаме! — провикна се момичето от стълбището към третия етаж на къщата, където живееше старата жена.
Драгомира Полок се появи на площадката и предизвика шумна възхита. Беше жена със забележително присъствие, заради което всички от обкръжението й почтително я наричаха Баба Полок. Винаги стоеше много изправена, почти като закована. Лицето, без да е надменно, излъчваше постоянно оживление, розови скули и широко чело подчертаваха будните й тъмносини очи. Русите й коси, в които проблясваха сребърни нишки, бяха сплетени на плитка около главата и прибавяха лека славянска нотка към осанката и. Тази сутрин обаче семейството се захласваше не по външността й, а по ослепителната й дреха.
— Готова съм, скъпи мои! — заяви тя, слизайки с царствена походка, а дългата лилава рокля на избродирани от черни перли кошути се люлееше около снагата й като цветен венец.
— Ей, че си хубава, бабо! — възкликна очарована Окса и се хвърли в ръцете й да я целуне.
В порива си тя не обърна внимание на кратките радостни възгласи, които идеха откъм обеците на Драгомира. Те представляваха фино изработени пръчици, на които се люлееха две миниатюрни позлатени птички, не по-големи от два сантиметра. С пискливите си гласчета оживено коментираха подвизите си на пилоти изтребители.
— Ох, за малко да забравя… Връщам се след минутка!
При тези думи, Драгомира се завъртя, пъргаво се върна в жилището си и заключи вратата след себе си.
3
Отново заедно
Застанала пред огледалото, Драгомира започна да мъмри отражението си, размахвайки заканително показалец.
— Вие двете няма да излезете, ясно ли е! И да си държите езика зад зъбите, Птичкини, нали обещахте! Иначе никога няма да ви пускам от клетката… Разбрахме ли се?
— Да, Сияйна, разбрано! Гроб сме! — деряха се позлатените птички и се отъркваха в шията й, за да измолят прошка.
Красивата дама ги потупа по главичките и те продължиха възторжено да се люлеят на златните пръчици. Вече в пълно мълчание.
— Сияйна, Сияйна…
Създанията в сините гащеризони кършеха притеснено ръце около нея и подкашляха, за да привлекат вниманието й.
— Какво има, Фолденготи мои? — извърна се и попита тя.
— Абоминари се е побъркал… — каза едното, облещвайки прекомерно очи.
Драгомира се отправи към калъфа на контрабаса и влезе вътре. После се втурна нагоре по стълбата към супер-тайната-работилница. Там, близо осемдесетсантиметрово създание се беше залепило за стъклото на капандурата и яростно го драскаше. То се обърна, ръмжейки. Имаше къси крака и дълги ръце, хилавото му тяло и скелетична глава бяха покрити със сивкава кожа, която излъчваше доста отвратителна миризма. То измери злобно всичко в полезрението си. От широката му уста стърчаха два остри зъба и се стичаше бледа слюнка с отблясъци в цветовете на дъгата.