— Мога ли да те попитам нещо, бабо?
Баба Полок мълчаливо кимна.
— Сега какво ще стане? Искам да кажа… сега, когато Следата ми се е появила?
— Ще говорим за това по-късно, съкровище.
— Надявам се! Да ида ли да поздравя Абакум и Леомидо? — не се отказваше Окса, която не губеше надежда да научи нещо повече. — Нали те са още тук?
— Да, тук сме. Здравей, Окса.
Момичето се обърна: двамата мъже стояха до огромния калъф на контрабаса в дъното на стаята.
— Ще дойдем у вас да вечеряме заедно с родителите ти, ако бъдете така добри да ни поканите — заяви Леомидо и я прегърна. — А сега остави Драгомира да си отдъхне.
Окса неохотно стана, целуна още веднъж баба си и напусна жилището й. На стълбите се обърна и обратно изкачи няколкото стъпала, които я отделяха от площадката. Почука отново на вратата. Отвори й Леомидо.
— Ами само исках да ви попитам нещо! — изрече живо тя. — Нали нито веднъж не си поговорихме след неделната вечер!
— По-късно, Окса, по-късно — каза вуйчо й угрижено, с празни, невиждащи очи.
Окса повлече крака към стаята си, като мърмореше недоволно.
— Казват ми толкова суперважни работи, а щом поискам да узная подробностите, няма кой да ме чуе! Имам купища въпроси! А те ми затварят вратата под носа и ме оставят самичка! ПИСНА МИ! — разбунтува се тя и сърдито ритна захвърлената на пода училищна чанта.
Усети нечие присъствие зад себе си и се обърна: баща й се бе облегнал на рамката на Вратата, приковал в нея уморените си очи.
— Татко?
Вместо отговор, Павел Полок прокара ръка през отчаяното си лице и излезе.
— ТАТКО!
Окса тръгна след него. Но щом го видя в хола, отпуснат на едно кресло, превит и хванал главата си в ръце, тутакси се прибра тихомълком в стаята. Там буквално побесня. Без да помръдне от леглото си, само с разярения си поглед помете всичко от бюрото, после се зае с постерите по стените и ги превърна в дълги хартиени дрипи. След като изпотроши, накъса и раздроби на ситно всичко, яростта й се прехвърли върху парчетата и с усилията на волята ги вдигна във въздуха, където те плавно се понесоха. После рухна с разбито от тъга и озлобление сърце.
Когато отвори очи, баща й седеше на пода до нея, облегнат на стената.
— Украсата ти е някак новаторска, ако ми позволиш да отбележа — каза той с тънка усмивка, оглеждайки опустошението наоколо.
— О! Татко!
Окса се хвърли в обятията му и се сгуши на рамото му.
— Тате… Не знам какво да мисля… Объркана съм.
— Твърде много ти дойде, скъпа. Тревожа се, че научи нашата история ей така, без да си подготвена. Искрено съжалявам, че стана по този начин. Според мен трябваше да изчакаме още… Но злото вече е сторено — сякаш на себе си говореше той.
— Не е само това, тате — разгорещи се Окса.
Но баща й подмина забележката й и продължи мисълта си, вгледан с тъжните си сини очи в очите на дъщеря си:
— Почакай, имай търпение! Ние също сме объркани, още не знаем точно как да постъпим. Дори не можем да постигнем единодушие! Трябва ни време да размислим… да не допуснем грешка — каза той разсъдливо и я прегърна.
— Нищо не разбирам… Единодушие за какво?
— Не мога да споделя повече, преди на самите нас да ни стане ясно.
— ОК, ОК! Като се травмирам психически обаче, да не ми се оплаквате после! — взе да преувеличава тя, когато се посъвзе. — Да те предупредя: с времето ще се превърна в пълна невротичка и ще кажа на най-големите психиатри, които ще се занимават с моя случай, че причината се корени дълбоко в юношеството ми. Ще им обясня, че съм претърпяла чудовищен психически шок и че семейството ми е проявило изключителна небрежност към мен, това е!
Баща й се поколеба за миг, после искрено и звънко се разсмя. Смехът му я зарази, тя прихна и го изгледа косо, докато той разрошваше нежно косата й.
— Добре тогава, ако съм разбрала правилно, трябва да запазя всичките си въпроси, докато благоволите да ми отделите от ценното си внимание — обобщи Окса с още по-предизвикателен тон. — Вярно е, че съм само една тийнейджърка, длъжна да се подчинява на толкова мъдрите и разумни възрастни…
Баща й дори не се опитваше да скрие тревогата и безсилието си. Окса изведнъж го съжали и реши временно да капитулира.
— Нищо не ти гарантирам, но ще се опитам… — каза тя, усуквайки около пръста си долния край на тениската. — О! Щях да забравя! Леомидо и Абакум ще дойдат да вечеряме заедно!
— Чудесно! — възкликна баща й, доволен от настъпилото примирие. — Ела, ще приготвим изкусителни ястия. Хм… може би ще е добре да сложим малко ред в стаята, преди майка ти да я е видяла… как смяташ?