И двамата се заловиха да оправят всичко, което Окса беше разхвърлила при последния си яростен Магнетус. Павел Полок забеляза голямото обгорено петно на стената, но предпочете да се направи, че не го е видял, и залепи криво-ляво някакъв постер отгоре. Не биваше да налива масло в огъня точно сега…
20
(Не)контролируеми отклонения
Не беше нужно Мари Полок да е запозната с подробностите, за да се досети, че нещо се е случило. Единствената разлика между нея и останалите обитатели на дома беше, че не знаеше точно за какво става дума. Всичко започна в началото на седмицата, когато дойдоха гостите на Драгомира. Тогава забеляза, че Павел и Окса се прибраха доста след полунощ. Канеше се даже да трие сол на главата на мъжа си, че е задържал толкова до късно дъщеря им в делничен ден. Но когато на другата сутрин видя израза на лицето му, се отказа. Беше толкова разстроен… С присъщата си деликатност се опита да подразбере какво става, но поискаше ли, Павел умееше да пази непоклатимо мълчание и дума да не отрони. Тази вечер на масата цареше странна атмосфера — напрегната и мрачна. Леомидо и Абакум гостуваха на семейството. Обикновено те бяха превъзходна компания, но сега изглеждаха загрижени. Навярно умората на Драгомира ги притесняваше повече, отколкото си представяше тя. Присъствието на Леомидо впрочем беше очевиден знак: в последните десет години никога не оставаше в дома им за повече от два дни и не щеш ли този път се заседя цяла седмица…
— Драгомира няма ли да слезе? — запита Мари, колкото да наруши мълчанието.
— Не, скъпа Мари, още се чувства неразположена — отвърна й той, гледайки я мило.
— Надявам се да не криете от мен нещо сериозно — настоя Мари с лека усмивка.
— Не се безпокой, скъпа — отговори Павел. — Тя е добре, просто е уморена, ще й мине.
„Как се преструват само!“, помисли недоволна Окса. Размърда се на стола и хвърли гневен поглед към баща си. Абакум и Павел седяха неподвижно, сериозни и безизразни.
— Какво ви става тази вечер на всички? — разтревожи се Мари.
— Уморени сме, мила Мари, просто уморени… — отговори Леомидо, като напразно се опитваше да звучи спокойно…
Самата Окса въобще не беше уморена. В нея бушуваше ярост, страх и нетърпение, които изпъваха нервите й. Стана й добре от краткия разговор с баща й, но явно далеч не се оказа достатъчен, за да я успокои напълно. Хилядите, останали без отговор, въпроси я караха да се чувства онеправдана и тя трудно можеше да го скрие. Какво бе станало с Малорана? Защо не бе избягала с останалите? Каква беше тази история с Феникса? Беше ли се опитал някой да се върне по-късно в Едефия? Знаеха ли къде се намираше тя? И колко души бяха успели да се спасят? Кой беше убиецът на журналиста? Защо отказваха да й обяснят? Защо лъжеха майка й? ЗАЩО? Имаше само защо и нито едно защото. Баща й я следеше с крайчеца на окото си, а Окса се дразнеше, че я наблюдава. Тя се загледа как майка й приготвя зелената салата. Мари стоеше с гръб, беше се привела над работния плот, а раменете й подскачаха — разбиваше сос винегрет. „Все пак можеха да й кажат… Годно е да я държат в неведение!“, каза си момичето.
Изведнъж то стана по-силно от нея: ТРЯБВАШЕ ДА ДЕЙСТВА! Не искаше да го осъзнае, но дълбоко в себе си изгаряше от желание да накара баща си да си плати, че я избягваше през изминалата странна седмица. Заслепена от чувството за мъст и без да се замисли, тя се взря съсредоточено в приборите, които внезапно се изправиха в центъра на масата и се завъртяха в кръг. Окса, естествено, не си бе мръднала и пръста… Само потупваше по масата, сякаш отмерваше такта на чудноватия им танц. Тримата мъже се спуснаха уплашено да подредят лъжиците и вилиците до чиниите, преди Мари да се е върнала на стола си. Но Окса не беше приключила… Щеше да направи друго. Магнетус беше забавен, естествено, но сега реши да премине към по-сериозни неща. Тъкмо майка й, й подсказа следващата мишена. Мари стана да запали ароматичните свещи на малката масичка до входа на кухнята. Щракна със запалката и първият пламък грейна. С втория се зае Окса. Най-спокойно отвори длан и изстреля огнена топчица право към фитила. Мари се стъписа пред свещника със запалка в ръка и се намръщи.
— Споменахте умора, Леомидо. Май ме заразихте…
Окса, напротив, преливаше от енергия. Трите свещи горяха. Десетина пламъчета се отделиха и като същински полудели светулки се строиха над главите на сътрапезниците. На Окса безпорядъкът съвсем не й се понрави и тя реши да оправи положението: светулките се строиха на тавана и по нейна заповед пикираха към главите на Павел и Мари… но удариха спирачки на няколко милиметра от косите им. Насреща им Абакум и Леомидо се спогледаха уплашени, опитвайки се да прикрият надигащата се паника. Леомидо срита Окса по пищяла, а Абакум стисна ръката й, за да я вразуми. Напразно, защото в отговор Окса им отправи полущастлива, полуковарна усмивка, която означаваше: „аз-съм-тийнейджър-с-всички-произтичащи-от-това-последствия-и-правя-каквото-си-поискам-и-когато-си-поискам“, и продължи да дирижира с пръсти въздушния танц на пламъчетата. Мари, чието внимание, естествено, беше привлечено от светлините и от вторачените над главата й погледи, вдигна очи. Всички затаиха дъх и се приготвиха за най-лошото… Мари се наведе и застина над чинията си. После примига, сякаш искаше да прогони видяното, прекара длан през очите си и продължи да яде. Абакум използва затишието и за да отвлече вниманието, заговори на някаква актуална тема, която изобщо не интересуваше Окса, особено пък докато замисляше поредния си номер. Беше разгорещена, готова на всичко! Огледа се наоколо и откри точно, каквото й трябваше: чешмата! Ами да! След огън — вода! Все стихии, страхотно! И беше нещо ново! Вторачи се в крана, тайно изписа с показалеца си кръгче и секунди по-късно потече тънка струйка, после зашуртя силно и намокри Леомидо и Павел, които седяха най-близо до мивката. Мари извика, а Павел скочи да спре чешмата, но се оказа трудно изпълнимо, защото водата течеше с буйна сила. Подгизнал от глава до пети, с измокрена коса и риза, хвърли към дъщеря си гневен поглед.