— Бенто, Кревкьор, Мартино… А, ето го Макгроу! — пошепна Окса.
Беше се навела над едно от чекмеджетата в шкафа на директора. Извади кафява папка и я разлисти. „Каква съм глупачка! Не взех нищо за писане…“, каза си тя.
Огледа се наоколо. На идеално подреденото бюро от тъмно дърво имаше няколко купчини книжа, телефон, лампа, компютър, бележник, но не се виждаше никакъв молив. На стената вляво имаше етажерка с книги, а вдясно — шкаф с факс, скенер и… ксерокс!
— Ура! — възкликна тихо Окса. — Точно каквото ми трябва!
Включи го и започна да копира десетината листа, които съставяха досието на Макгроу, без да ги чете. По-късно щеше да ги прегледа на спокойствие! Ксероксът явно бе от старите модели, защото при първия лист застърга доста шумно. А Окса изохка от ужас…
— Дръж се, Окса! — даваше си тихо кураж тя.
Поставяше листата върху стъклото на копирната машина, натискаше капака с всички сили и задържаше дишането си, но това не намаляваше и на йота неприятното чегъртане. Между две копия чу Гус, който, изглежда, беше получил страшен пристъп на кашлица. Сигнал ли подаваше той? Ами да, това бе СИГНАЛ!!!
24
Операция „Макгроу“
Още щом Окса се зае да прави първото копие, лошо предчувствие жегна Гус. Това, което тя наричаше тихо скрибуцане, на него му се струваше като грохот на излитащ реактивен самолет… Коридорът беше сумрачен, синкавите проблясъци на копирната машина се процеждаха през рамката на вратата и се отразяваха като светещи линии по стените. Гус умираше от страх, стискаше зъби, кършеше ръце, поглеждаше ту към единия, ту към другия край на коридора и се ужасяваше от мисълта, че някой може да се зададе. Изведнъж в дъното светна и по стълбите се чуха стъпки. С малко повече късмет, натрапникът щеше да спре на първия етаж. В противен случай… Ледена пот изби по гърба и челото му. Краката му натежаха като олово, приковаха го на място, устата му пресъхна. Закашля се, преди да се увери дали човекът, който включи осветлението на стълбището, се качва на втория етаж. Но гърлото му беше свито и сухо и кашлицата му бързо се превърна в пристъп. „Край! И глухите ще ме чуят с тая идиотска кашлица…“, изплаши се той. „Окса… Окса… В какво ни забърка?!“ В дъното на коридора се появи Джак, един от охранителите. Гус почувства как кръвта му замръзва. В кабинета на господин Бонтемпи синкавите светлини и бученето на ксерокса бяха спрели. Чу как ключалката прищраква: Окса беше заключила вратата отвътре. Гус очакваше, че ще се появи веднага, щом й подаде сигнала за тревога, но тя видимо си беше наумила друга тактика. Да не би пък, хваната натясно, да разчиташе той да я извади от затруднението? „Ама какво мога да направя? Това момиче напълно е полудяло да ме мъкне със себе си!“, повтаряше си напълно отчаян той.
За щастие Джак далеч не беше най-страшният от охраната на колежа, но това не му попречи да спипа Гус натясно с въпроса:
— Какво правите тук?
— Амиии… Чакам господин Макгроу, ъъъ… не… госпожица Кревкьор… Исках да я попитам нещо за часа по история — смънка тихо той.
— Май по-скоро искате да й дадете това! — подкачи го Джак и посочи с поглед розата в ръцете на Гус.
— Това ли? Ъъъ… не… — отвърна момчето и се почувства страшно глупаво.
— Както и да е, във всеки случай не можете да останете тук. Ще я попитате, когато влезете в час, става ли? Сега се връщайте на двора.
— Добре! — съгласи се Гус, но се поколеба да тръгне сам.
Откъм стълбището долетяха гласове, сред които различи гласа на госпожица Кревкьор и на господин Макгроу. Ужас! Съвестта му беше подложена на трудно изпитание и Гус трябваше неохотно да се затътри към противоположния край на коридора, за да излезе на двора.
Окса чу целия разговор от кабинета на директора. Като разбра, че приятелят й е в безизходица, тя изключи копирната машина и бързо прибра досието на Макгроу. Беше доволна, че успя да преснима всичко. Нави листата на руло, пъхна ги под ризата си и ги затъкна в колана на полата. Гласовете вече кънтяха отблизо. Пътят й през вратата беше отрязан.
Сърцето й се заблъска лудо в гърдите, но тя бързо прецени възможностите за изход от положението: да се скрие под бюрото на господин Бонтемпи… и да рискува да прекара целия следобед на сантиметри от коленете му; да изхвърчи като стрела навън и да изчезне, преди някой да я разпознае, оставаше последната — прозореца. Зад гърба й долетя приближаващият глас на директора. Вратата на кабинета щеше да се отвори всеки миг! И без да се вслуша в зова на благоразумието, разтвори крилата на прозореца, дръпна завесите зад себе си, коленичи на перваза и ги притвори, доколкото можеше. Един от многобройните, издадени напред, водосточни улеи й осигуряваше допълнителна площ. Но щом погледна надолу, внезапно осъзна, че се намира на втория етаж. „Леле! Колко е високо! Поредното предизвикателство за Окса-сан!“ — отбеляза тя. Затвори очи, съсредоточи мислите си, решена на всичко, само и само да се спаси от клопката, която сама си беше заложила. След няколко секунди на вътрешна концентрация, протегна уверено левия си крак и леко го размърда, сякаш опипваше терена. Въздухът се беше материализирал. Уф! „Става!“, каза си Окса, без да се разсейва, после стъпи като на твърда земя и направи втора крачка. Операцията бе много рискована и щеше да има сериозни последствия в случай на неуспех, просто щеше да се разбие на земята! Тази коварна мисъл се прокрадна и наруши равновесието й.