— А успя ли да разгледаш какво има в портфейла? Нещо интересно? — попита Гус, все така изтегнат на леглото с очи, приковани в нея.
— Не — отговори Окса, без да вдигне глава. — Нищо съществено, обичайните кредитни карти, шофьорска книжка, касови бонове, надраскани бележки с телефонни номера, ей такива работи. А, прочетох странна мисъл, написана на картичка: „Ако мислиш, че си по-силен от мен, трябва да ми го докажеш.“
— Странно е, права си…
Двамата приятели замълчаха. Гус клатеше глава, замислен над Оксините думи. Тя постепенно се разтоварваше от напрежението, което през целия необикновен ден я присвиваше отвътре. Не смяташе, че е способна на подобни постъпки. Да си представя или да мечтае, това да! Без ни най-малко затруднение! Изпитваше удоволствие, че е преминала границата, но в същото време се ужасяваше. Осъзнаваше, че нечуваният риск се оказа в крайна сметка с посредствен резултат и преценяваше какви щяха да бъдат последствията, ако Макгроу или Бонтемпи са забелязали нещо. Не, по-добре да не мисли за това, освен ако не искаше наистина да изпадне в паника. Защото, както винаги, се страхуваше много повече от след това, а не по време. Тази нейна вечна хронология можеше да се превърне в проблем…
— Но пък си беше майсторско, скъпа! — наруши мълчанието Гус.
— А бе, малко си ме беше шубе… — призна Окса, подминавайки комплимента му.
— Ооооо, Окса! Вярно, че да проникнеш в директорския кабинет и да копираш досие на преподавател не е съвсем в реда на нещата, така си е. Но обстоятелствата са изключителни! А работата на Макгроу не е чиста и сега разполагаме с доказателства. Нищо лошо не си направила, просто си копирала документи и си погледнала в нечие портмоне, това не е престъпление. Не си откраднала!
— Ех… — въздъхна тя, оглеждайки жално изгризалите си нокти.
— Почакай… Не ми казвай, че си отмъкнала нещо от портфейла! — извика Гус и скочи като пружина.
— Ето… — призна Окса и извади от джоба си сгънат на осем, протрит по краищата, лист хартия.
— Не може да бъде… — изстена момчето, прекара ръце по лицето си и добави: — Побъркано момиче! И какво пише там?
Любопитството му надделя над тревогата.
Окса разгъна грижливо листа, приглади го с длан грижливо и двамата трескаво се надвесиха над него, за да прочетат следното съдържание:
Г. Л. 19/04/54 Кагошима (Яп.) 10/64+08/68
Г. Ф. 09/06/60 Лондон (Англ.) 09/73+05/74+01/75
Ж. К. 12/12/64 Пилзен (Чех.) 04/77+02/78
Х. К. 01/12/67 Манта (Фин.) 11/79+10/80
А. П. 07/05/79 Мардалсьокул (Исл.) 01/91+06/92
С. У. 16/03/88 Хюстън (САЩ) 12/99+05/01+10/01
З. Е. 29/04/96 Амстердам (Хол.) 07/08
О. П. 29/09/96 Париж (Фр.) 05/09
Приятелите се спогледаха объркани, после пак се вторачиха в тайнствения документ, опитвайки се да разгадаят всички тези букви и цифри.
— Прилича на списък — каза Гус. — На инициали и дати. Зачете внимателно. Изведнъж възкликна:
— Невероятно! Рождената дата на майка ми! И родният й град!
Слисаната Окса присви очи и проследи реда, който сочеше показалецът на Гус.
— Тук, виж! „Ж. К. 12/12/64 Пилзен (Чех.) 04/77+02/78“
— Ама това моминското й име ли е? — попита изумена Окса.
— Кало — въздъхна Гус и лицето му помръкна. — С „К“. Преди да се омъжи за баща ми, се е казвала Жан Кало и е родена на 12 декември 1964 година в Пилзен, Чехословакия… Как ли е попаднала мама в списъка на Макгроу?
— А най-важното защо! — добави задъхано Окса.
Двамата дълго се гледаха един друг с неспокойни и недоумяващи погледи.
— Гледай, гледай! — каза той и заби пръст върху последния ред. — „О. П. 29/09/96 Париж (Фр.) 05/09“ Това си ти, скъпа…
Гус изохка и забеляза как Окса пребледня.
— Та ти уцели в десетката… — прошепна тя потресена.
— Ако цифрите съответстват на дати, в твоя случай това означава май 2009-та…
— И ще рече, че Макгроу вече ме е познавал. Права бях! Дошъл е в „Свети Проксим“ заради мен!
— Много ме е страх, че е така — промълви Гус.
Окса потрепери. Беше доволна, че теорията, която беше изградила, се потвърждава. Но от сблъсъка с действителността я побиваха ледени тръпки. Зави й се свят, задиша тежко, просна се на свой ред на леглото и прикова очи в тавана.
26
Семейни истории
Вече две седмици Окса не беше виждала майка си и баба си. Мари Полок продължаваше да живее при сестра си, а Драгомира беше заминала да се възстановява на село у Абакум. Само Окса и баща й си бяха останали у дома на Бигтоу Скуеър, който изведнъж се оказа прекалено широк за тях. Обстоятелствата принудиха Павел да промени дневния си режим и той вече не се задържаше в ресторанта: семейството беше по-важно от кариерата. Ставаше преди дъщеря си и старателно приготвяше царски закуски. А когато тя се връщаше от училище, винаги я посрещаше вкъщи, внимателен и грижовен. Вечерите прекарваха заедно. Макар лятото да не бе превалило, той запалваше камината и двамата седяха край огъня, докато дойде часът за лягане. Таткото преоткриваше щастието да участва в живота на детето си и с интерес проверяваше домашните упражнения. Окса пък реши да залегне най-сериозно над уроците. Така щеше да покаже на родителите си, че въпреки грешките те можеха да се гордеят с нея. Усилията й да се съсредоточава впрочем дадоха резултат и тя получи първите си отлични оценки, които й донесоха заслужена слава.