— Ум, остър като бръснач в здраво и енергично тяло, направо идеалният нинджа! — бе възкликнал Гус и я бе тупнал яко по рамото.
— Да бе, да, остър ум! — бе възразила тя. — Ама я виж в каква каша съм се забъркала!
Очевидно имаше предвид съвсем новичките си способности. Както предрече баща й, те щяха да привлекат вниманието върху нея, а това си беше тъпо и тя скоро си даде сметка. Все пак на няколко пъти не се въздържа пред момичето, което по нейно мнение твърде нахално се присламчваше към Гус. „Прекалено хубава е, за да е свястна…“, мислеше си Окса. Когато отново го завари в задушевен разговор с интригантката, даде воля на уменията си и от разстояние скъса едно от копчетата на ризата й… Горката тя, побягна, за да се скрие от зяпачите, а Окса трябваше да понесе унищожителния му поглед.
— Защо постъпваш така, а? Чудовище такова!
— Това момиче ме нервира! Все се влачи…
— Влачи ли? Не ми казвай, че това е причината! Що за глупост! Ами ако ми харесва да се влачи след мен?
Думите му, както и последните събития, накараха Окса сериозно да се замисли. Вечерта, свита на канапето край бумтящия огън, за пръв път поговори с баща си както никога досега и споделянето и разбирателството им й доставиха неимоверно удоволствие. За всеки случай запази за себе си някоя и друга малка тайна около „Досието Макгроу“, както вече го наричаше тя. Преди време се бе опитала да отвори дума за своя псевдоучител, който особено усърдно тормози учениците. Без дори да се поинтересува за подробностите, тогава Павел се бе усмихнал и бе отговорил, че не познава нито един човек, който през ученическите си години да не е имал поне веднъж странен или омразен преподавател. И не видя никакъв драматизъм, а я посъветва да не се дава и да бъде силна в неприятните ситуации.
— Неприятни, неприятни… Да те видя, ако си на мое място! — бе изръмжала тя, запазвайки дълбокото си убеждение, че Макгроу не е този, за когото се представя.
Баща й настоя да му разкаже за магическите си експерименти и да направи няколко блестящи изпълнения. Той бе впечатлен и развълнуван, възхити й се, но за пореден път съвсем сериозно я предупреди да внимава. И макар да не беше приятно постоянно да чува едно и също, момичето съзнаваше, че наистина беше дяволски прав.
— Много си талантлива, Окса. Но си отваряй очите на четири, моля те. Аз самият винаги съм избягвал да се възползвам от това. Е, признавам, че желанието ми е било голямо, но страхът някой да не започне да си задава въпроси, е бил винаги по-силен от него.
— И си се възпирал, така ли?
— Не, не съм се възпирал! Но съм се старал на всяка цена да не излезе наяве, то е въпрос на инстинкт за съхранение. Ти обаче не си като мен, което, от една страна, е по-добре, но от друга — не, защото си Сияйна!
Павел тъжно погледна дъщеря си. Уморена усмивка състари още повече лицето му.
— Татко? В Русия ли откри на какво си способен? Нали там си се родил?
— Да, но тогава се наричаше Съветски съюз. Родил съм се по-точно в Сибир. След като баба ти, Леомидо и Абакум били прогонени от Едефия, попаднали на място, което не е имало нищо общо с родната им земя. Сибир бил ужасяващ за Отвътрешниците. Резкият преход от уютна, богата и щедра земя към студения и враждебен Сибир бил страшен. Баба ти изпаднала в ужас. Представи си само: живяла си щастливо с родителите в страна на хармония и изобилие и за няколко часа всичко се преобърнало, настъпил хаос, трябвало да бягат, да напуснат родината. Накрая — Сибир! Сигурно си чувала за Сибир?
— Там е бил Гулаг, нали? Където са изпращали на заточение?
Павел я изгледа изненадан и се развесели.
— Не това съм запомнил на първо място… Моята представа за нещата не е такава, Сибир е родината ми. Но ти не грешиш и не си далече от истината — неслучайно по тези краища са построени лагерите. На стотици километри не се среща жива душа, ако не смятаме животните и растенията. Защото там природата е господар, величествен, но и жесток. От него зависят и животът, и смъртта. Абакум, малката Драгомира и Леомидо бродили с дни в пронизващия студ. В Едефия температурата никога не падала под двайсет градуса, никога не валял сняг. Представяш ли си какъв шок? Абакум ги хранел с корени, горски плодове и риба, която ловял в реките. Благодарение на Леомидовия Огнерод — огнената магия — се топлили. За оцеляването това е от първостепенна важност по тези земи. Няколко дни странствали и накрая срещнали невероятен човек, всесилен шаман, който живеел в едно уединено селце край гората. Зимата настъпвала неумолимо. Мечков, така се казвал шаманът, ги приютил, грижил се за тях през суровите ледени месеци, докато чакали да се затопли и да ги заведе до големия град. С Абакум се сприятелил веднага, приличали си много. И двамата можели да чуват, разбират и общуват с природата. Край тях Драгомира научила свойствата на растенията, била изключително способна ученичка. Щом настъпила пролетта, само Леомидо решил да замине. Прекосил Европа, стигнал чак до Великобритания, където станал голям диригент, какъвто го познаваш сега. Дванайсет години по-късно съм се родил аз в същото сибирско селце.