— Ами… тогава кой е баща ти? Шаманът Мечков ли?
Павел тихо се засмя.
— Не, не Мечков, по онова време той е бил на повече от сто години! Баща ми е неговият внук. Животът беше труден, но живяхме щастливо заедно до осемгодишната ми възраст. Тогава всичко се срина. Татко беше убит от КГБ, политическата обстановка се усложни и трябваше бързо да напуснем родното ни село и Сибир. Абакум тръгна с нас, удържа на клетвата си пред Малорана да се грижи за Драгомира, независимо че тя вече беше станала съпруга и майка. Беше неимоверно трудно да напуснем Съветския съюз. По времето на Студената война страната приличаше на огромен затвор. Преминаването на границата криеше риск за живота… Баба ти и Абакум неведнъж ни избавяха с необикновените си дарби. Но мисля, че без Леомидо никога нямаше да успеем. Той беше на световно турне с оркестъра и когато дойде в Петербург — тогава се казваше Ленинград — напуснахме нелегално.
— Разкажи ми! — каза Окса, увлечена от разказа на баща си.
— Ами реши да ни представи за музиканти. Беше изключително опасно и храбро от негова страна, за малко да изгуби всичко, свободата и дори живота си. Най-трудно беше да намери решение за мен, как щеше да обясни присъствието на осемгодишно дете в симфоничния оркестър? Просто пожертва едно виолончело и ме скри в калъфа му! КГБ проверяваше най-внимателно калъфите на контрабасите, където би могъл да се скрие голям човек, и за щастие подминаха далеч по-малките виолончела. Трябва да ти призная, че се спасихме благодарение на Леомидо. Той успешно се бе интегрирал в реалния живот.
— А и вие също! — отбеляза Окса.
— Да, ние също, макар да бяхме живели в по-особена среда. През първите осем години от моя живот бях заобиколен само от хора като баба ти и Абакум, които никога не са крили необикновените си дарби, а баща ми, дядо ми и прадядо ми бяха изключителни шамани… Прибави към всичко това идиличния живот в далечното сибирско селце и ще разбереш каква е била представата ми за света. В моите очи родното ми село олицетворяваше прекрасния живот! Щеше ми се да продължава вечно… Защото, когато по-късно опознах хората, съвсем не останах очарован. Приобщаването ми беше много трудно, а за баба ти и Абакум още повече. Та те бяха живели затворено в продължение на цели двайсет и една години! Въпреки това се справиха прекрасно и аз се възхищавам на невероятната им лекота, с която се вписаха в новата среда, като същински хамелеони. Наблюдаваха внимателно и подражаваха на видяното. Но аз знам какви усилия им струваше това. Мисля, Леомидо пръв разбра, че ако иска да заживее като истински Отвъншник, трябва да напусне час по-скоро малкия ни кръг. Бързо се раздели с надеждата, че ще се върне някога в Едефия, противно на баба ти и Абакум, които в някаква степен продължаваха да живеят постарому, но вече при минус трийсет градуса, в различен свят, изпълнен с магия, свръхестествени заложби и създания. Съселяните ни приемаха и ни уважаваха такива, каквито сме. Това беше нормалното! Що се отнася до мен, бях убеден, че всички са като нас. Но щом заминахме, ми се наложи непрекъснато да внимавам и най-вече да се прикривам. Нямах никаква представа как живееха обикновените Отвъншници…
— Никога ли не беше виждал нормални хора? — прекъсна го Окса. — Ъъъ… извинявай, тате, не исках да кажа, че не си нормален…
— Не, не, разбирам, не се притеснявай. Като казвам „обикновените хора Отвъншници“, имам предвид онези, които не можеха да приемат, че сме различни. Оттогава дарбите ни станаха тайна, която не биваше да се разкрива на никаква цена. Във всеки случай бързо го научих от собствения си горчив опит…