— Какви неща? — попита Окса смаяна.
— О, спомени от Едефия, които Петрус ревниво съхраняваше… и най-вече едно тефтерче с имена, дати, информации и вестникарски статии за Леомидо…
— Майчице! — изохка тя.
— Да… — кимна баща й. — Картър си направил заключения, които не са били безпочвени. И оттогава неприятностите започнаха… Проучил Леомидо, после баба ти и семейството ни. Малко след това се свърза с нас и ни предложи да откупим мълчанието му…
— Ей така, директно! — удиви се Окса. — Боклук такъв! Надявам се, че сте го разкарали!
— Мислиш ли, че имахме избор? Ами той заплашваше, че ще разкрие всичко! Представяш ли си последствията? Платихме веднъж, платихме два пъти…
— И после — посока Лондон, така ли?
— Точно така! Заради него трябваше да заминем спешно и да не оставим никакви следи… И те уверявам, че никак не беше лесно…
— Чак сега разбирам защо ти бързаше толкова — въздъхна Окса. — Но все пак той е мъртъв…
— Да, и този факт доста ме смущава — подчерта баща й. — Картър беше безскрупулен мошеник и не мога да кажа, че съжалявам за смъртта му. Но ничия смърт не бива да ни радва.
Окса присви очи недоверчиво.
— Тате?
— Да, Окса?
— Кой го е убил? Кой уби Картър? Ти знаеш ли? Защо баба каза, че е един от вас?
Погледът на Павел се изпълни с тревога. Върху напрегнатото му лице се изписа притеснение.
— Картър беше убит със Стопител, а това вещество могат да произведат само Спасени — уточни той. — Всичко, което мога да кажа, е, че нито аз, нито баба ти сме отговорни за смъртта му.
— Слава богу! — отдъхна си Окса. — О! Татко! Да знаеш само колко ми олекна… Какви ли не откачени мисли минаха през главата ми. А ти смяташ ли, че може да са Абакум или Леомидо?
— Не, те не са способни на убийство. Никой от нас не е способен! Което прави нещата още по-мистериозни. Сякаш извършителят е искал да ни защити…
Павел Полок стана и си наля с треперещи ръце чаша газирана вода, която изгълта наведнъж, после я остави на ръба на камината толкова рязко, че едва не я счупи. Окса подскочи и уплашено погледна баща си. Но преди да попита каквото и да било, твърдият му поглед я прониза и тя окончателно се отказа.
— Бягахме непрекъснато… — подхвана отново Павел. — Едефия, Сибир, Швейцария, Франция…
— Как стигнахте до Франция? — въпросът сам се изплъзна от устата й.
— Отчасти благодарение на Малорана, както можеш да се досетиш. Спомняш ли си какво ти разказа Драгомира за способностите на Сияйните? — попита Павел.
— Да напускат Едефия ли?
— Сияйните действително притежават завидната власт да отварят Портала и да излизат Отвън. Но Малорана познаваше Франция по силата на друга, изключителна и баснословна дарба: облитането…
— Облитане ли? — нетърпеливо го прекъсна Окса.
— Това е способност да пътуваш мислено, без тялото ти да напуска мястото си. Нещо като телепортиране на духа или, ако щеш, на съзнанието. Малорана била любознателна и облитала безброй пъти по света, за да разбере как живеят Отвъншниците. Противно на предшественичките си, предпочитала да знае какво се случва там, а не да си затваря очите и да се прави, че Едефия е единствена във Вселената. После чрез Мемопроектора публично прожектирала филми за пътешествията си. Много пъти се носела из Франция, просто се влюбила в нея и специално за Драгомира правела отделни прожекции, също както майките разказват красиви приказки на децата си. Ето защо се запътихме към страната, която ми стана толкова скъпа. Интересна история, нали?
— Интересна ли? Фе-но-ме-нал-на, искаш да кажеш! — отвърна пламенно Окса. — Признай си обаче, че не е най-невероятната… Ще да ти дам стотици други примери за strange от тези, дето се наслушах напоследък!
— Не разбирам за какво говориш — каза Павел престорено наивно. — Земя, Земя! На хоризонта не се наблюдава нищо странно!… — добави той, като въртеше очи, и пъхнал малкия си пръст в ухото, имитираше лоша телефонна връзка.
Окса прихна и струйката въздух изсвистя някак особено през устата й. После каза сериозно: