Внезапно в мрачните й мисли се роди идея: в този дом имаше кой да отговори на въпросите й! Пъргаво се качи на третия етаж и леко почука на вратата, Фолденготката на Драгомира й отвори и широка усмивка разполови кръглото й лице.
— Оооо, внучке на моята Сияйна, каква разкошна визита, какво доволство!
— Добър вечер, как си? — попита Окса, която все още се чувстваше неловко насаме със странното създание.
— Добре, винаги добре! При нас това е порядък и ние, Фолденготите, държим на него! Имаме си работа, нашата Сияйна е възложила отговорности на нас. Важността им е обемиста!
— Права си! — кимна Окса, опитвайки се да бъде сериозна. — А Драгомира?… Да знаеш случайно кога се връща? А… майка ми?
— Имам знание за тази информация, но нищо не мога да кажа. Устата ми не е зашита с конец, ама съм длъжна да я държа затворена. Обаче не влизайте в меланхолия! Двете питаят истинска любов към вас и завръщането им се задава, това е точно — отвърна Фолденготката, приковала големите си, кротки очи в Окса. — Пожелавате ли една вълшебна напитка?
Окса прие с радост. Харесваше й да е при прекрасното създание. Леко се засрами, че щеше да злоупотреби с добротата му, но копнееше да научи нещо повече!
— Кажи ми, Фолденготке, защо баба ми никога не се е връщала в Едефия?
Фолденготката я погледна учудена.
— Защо ли? Имаше питането „защо“? Пълно удивление ме потопява! Нямате ли разбиране?
— Кажи ми, моля ти се, много ми е сложно! — настоя Окса с умоляващи очи.
— Ами… Имам уплахата да ви отговоря, но при все това, ще ви доставя осветление. Главни две неща слагаха препятствие. Първо: проклятие падна върху Портала. Но то се вдигна, защото има вече бъдеща Сияйна и връщането позна отново надежда, защото двете Сияйни стават в една сила. Второ: душите ни са тъжни от неизвестност. Едефия е някъде, но кой ли знае къде?
— Искаш да кажеш, че никой не знае къде е Едефия? Поне приблизително? На север ли? На юг ли? Все някой трябва да има някаква представа! Не е ли така? — разгорещи се Окса.
— Една-единствена личност знаеше Посоката: Сияйна Малорана. Залата на Пелерината дава Посоката, а тя последна я посети. Но загубата на Тайната-Която-Не-Се-Споделя отне живота й. Обаче… Мога ли да материализирам една мисъл за внучката на моята Сияйна? Една мисъл, равна на моето убеждение?
— Да, да! — нетърпеливо изрече Окса.
— Чрезмерната ми надежда намира почва в предвидливостта на Сияйна Малорана. Тя непременно е доверила тайната за Посоката някому.
— И ти вярваш, че баба ми…?
— Да, блянът ми вече не е утопичен. Сияйната върви по пътя на разрешението.
Фолденготката избърса големите си очи, в които блестяха розови сълзи, после шумно подсмръкна. Окса погали едрата й набръчкана глава.
— Трябва да изчезвам… — каза тя и я целуна леко по темето. — Благодаря ти за сведенията, Фолденготке! До скоро!
29
Честит рожден ден, Окса!
— Още малко търпение… Почти стигнахме… — каза тихо Павел, докато бодеше Окса.
На всеки рожден ден на дъщеря си той подготвяше изненада, която оставяше незаличима следа в спомените й. Ритуалът бе винаги един и същ: отиваше в стаята й, завързваше лента на очите й и я отвеждаше на неочаквано място. Щом стигнеха, сваляше лентата и тайнството се разкриваше пред нея. На дванайсетата й годишнина я качи на върха на Айфеловата кула! Окса нямаше да забрави невероятния подарък! Павел никога не правеше нещата наполовина… Този път Окса предугаждаше какво я очаква; откакто бяха пристигнали в Лондон, родителите й категорично отказваха да й покажат ресторанта и това само по себе си беше доста подозрително. Знаеше само, че откриването е определено за 29 септември, нейният тринайсети рожден ден. „Щастлива дата, бележи двете най-важни събития в моя живот“ — беше й заявил Павел тържествено. Така че Окса се досещаше къде отиват, но се остави баща й да я води и на драго сърце споделяше и нетърпението, и радостта му.