— Какво?! — престори се, че не го разбира Окса.
— Защо ни дебнеш? А?
— Това момиче ме дразни! — каза тя, сякаш бе най-естественото нещо на света.
— Дразни те, защото разговаря с мен и защото ревнуваш, нали?
— Пфу… — изпуфтя вместо отговор Окса.
— А аз цупя ли се, когато Мерлин идва при теб да си приказвате? — заяде я Гус.
Окса онемя от язвителните му думи. После рязко му обърна гръб, което не му попречи да я последва и да продължи да съска през зъби:
— Аз нищо не ти казвам, когато се закачате. Мълча си… И изобщо не ме интересува, ако искаш да знаеш!
Окса дълбоко се засегна, тръшна се на един шезлонг и заговори със Зелда. Що за гаден характер имаше тоя Гус! Внезапно забеляза, че погледът на приятелката й се насочи към вратата. Обърна глава и очите й грейнаха:
— МАМО!
На прага стоеше Мари Полок! Окса забрави начаса тревогите си и се втурна към майка си, онемяла от радост. Двете се обсипаха с целувки.
— Мила моя, толкова ми липсваше!
— О! Благодаря ти, майчице! Ти дойде!
— Не, Окса, не съм дошла, аз се върнах — поправи я майка й.
Момичето се сгуши в нея, притисна я и си помисли, че никога не е изпитвала по-голямо щастие. Хвана я за ръка, прегърна я през кръста и гордо извика:
— Приятели, това е моята майка!
Мари огледа гостите, трогната до дъното на душата си.
— Ужасно закъснях… — смути се тя.
— Няма значение, мамо! — прошепна Окса.
Всички възторжено поздравиха Мари Полок. Беше ясно, че тя бе най-очакваният човек този следобед. Драгомира, Абакум и Павел се бяха изправили на крака. Мари се отправи колебливо към тях, хвърли се в прегръдките на мъжа си и ако се съдеше по лъчезарното лице на Павел, думите, които шепнеше в ухото му, бяха думи на нежност. После дойде ред на Драгомира и Абакум, за най-голяма радост на Окса. Камък й беше паднал от сърцето! Какъв хубав рожден ден! Най-хубавият от всички!
30
Необикновени подаръци
Настроението в този късен следобед беше като слънцето — топло и светло. Гостите си тръгнаха скоро след идването на Мари, оставяйки семейство Полок и Абакум да се нарадват един на друг. Всички се върнаха на Бигтоу Скуеър бодри и щастливи. За да скрепи възвърнатото семейно единство, Драгомира реши да отвори за пръв път вратите на своята супер-тайна-работилница пред Окса и майка й. Което за Баба Полок беше голям жест.
— Леле! — изумяваше се Окса, докато прекрачваше калъфа на контрабаса, през който се стигаше до тайната таванска стая. — Много е яко! Има ли код? Как се управлява?
— Няма код — отговори баба й, изкачвайки витата стълба. — Но калъфът е неприкосновен, той се подчинява само на трима — на верните ми Фолденготи, пазители на съществата, които живеят под този покрив, и на мен. Достатъчно е да поставим ръката си на дъното му и проходът се отваря.
— С дигитална команда ли? — изпадна във възторг Окса.
— Та това е висока технология, виж ти!
— А ти какво си мислиш, съкровище! Ние сме високотехнологични! Този метод е стар като света… Всъщност искам да кажа, че в Едефия го използвахме, откакто свят светува.
— Ехаа! Значи си имала същото нещо и в Париж?
— Да, на тавана, точно над твоята стая… Ето че стигнахме — звънко обяви Драгомира. — Окса, Мари, представям ви моята супер-тайна-работилница!
— О! Боже… — ахна Мари и сложи ръка на устата си.
— Олеле, майчице! Това било, значи… — възкликна Окса и замръзна на стълбищната площадка.
Защото Окса виждаше нещо, което би накарало всеки да занемее… Пред очите й се разкри помещение с чудати обитатели, потънали в спокоен сън в стенните си ниши. Някакво подобие на дебел космат картоф, жабки с прибрани крилца, надиплено джудже морж, миниатюрна кокошчица, завита в памучно валмо… Но най-трудно й бе да осъзнае, че винаги е живяла с удивителните съседи, настанени само на метри от нейната стая в тайник, който приличаше на вълшебно леговище!
— Влизайте, влизайте… — подкани ги Драгомира. — Не се притеснявайте, моите създания спят непробудно.
Окса пристъпи и разгледа отблизо работилницата, през чиито големи стъклени капандури проникваше приятна естествена светлина. Както и в останалите стаи на Баба Полок, тук цареше неописуема бъркотия. Типично в „Драгомирин стил“. Застлана с килими, една ниша беше обзаведена с петроленосиньо канапе и малки, боядисани в бронзов цвят, мебели. Октоподът, който Окса бе видяла в съдбовната вечер, се беше настанил върху конзола от ковано желязо и размахваше дванайсетте си пипала със светещи като малки фенери връхчета. Ефектът беше чудесен. Тежката свилена тъкан по стените поглъщаше и най-малкия шум и придаваше уютна атмосфера на уединение, Фолденготите също бяха там, застинали като статуи в ъгъла.