— Тези Гранокси бяха част от категорията на най-страшните, защото се правеха от химически вещества, чиято употреба ние забранихме заради токсичността им, но най-вече заради мощната им разрушителна и смъртоносна сила. Фелоните обаче ни изненадаха с голямото си майсторство да използват Черните глобуси и с явно огромните запаси, които успели да натрупат. Всичко това безспорно доказваше, че са се подготвяли месеци преди нападението. Какво коварство само! Черният глобус с най-голямата поразяваща сила е Гранокс-гнилокс. Изработили са го от стрита скала, донесена от Стръмната планина. Той просто разлага плътта.
— Видях го през Мемопроектора! — извика Окса. — Един мъж стенеше на земята, а ръката му се разпадаше, беше жестоко!
— Да, Гранокс-гнилокс е страховито оръжие — съгласи си Абакум и важно поклати глава. — Откакто сме Отвън, все пак успях да създам няколко по-мощни вещества като Екзекутор, което само баба ти, бидейки Сияйна, може да използва.
— А какво прави този Гранокс? — настоя Окса, щом усети, че Абакум няма желание да описва подробности.
— Убива, милинка. Смъртоносен е. Поглъща неприятеля в черна светлина и го унищожава.
— Ей, колко жестоко! А тогава аз мога ли да стрелям с него? Нали също съм Сияйна?
— Очевидно — отговори Драгомира, смутена от въодушевлението на внучката си. — Но преди да започнеш да боравиш с толкова опасни Гранокси, нужно е да научиш още много неща. Граноксологията е сложна наука, там случайностите нямат място. Ти познаваш част от уменията, но има и умения, за които още не знаещ. Ти трябва да бъдеш посветена. Ако искаш. Абакум, аз и Леомидо ще бъдем твои учители.
— О, да! — извика Окса. — Даже много искам! Но има нещо…
Тя млъкна. Един въпрос пареше устните й. Въпрос от първостепенна важност. Дали да го зададе? Наистина ли желаеше да научи?
— Какво нещо?… — подкани я баба й.
— За какво ми е да знам? — престраши се Окса. — Много е яко, че съм способна да правя всичко това, повярвайте ми, направо се побърквам! Но щом съм длъжна да го крия, питам се защо трябва да уча…
Окса погледна боязливо към родителите си. Противно на очакванията й, те изглеждаха спокойни. Всички сякаш очакваха въпроса й. Думата взе баба Драгомира.
— Ние имаме нужда от теб, момичето ми. Показах ти при какви обстоятелства бяхме принудени да бягаме от Едефия и най-съкровената ни мечта е да намерим отново нашата изгубена Земя и да възстановим разрушеното равновесие. Народът ни страда, чака помощ. Правихме много опити да се завърнем, но без Следата те оставаха напразни. След Хаоса, доколкото ни е известно, ти единствена си белязана с нея. И си последната брънка, която ще успее да премахне проклятието и ще възроди Залата на Пелерината. Ето защо надеждата ни сега е по-голяма от всякога.
— Ама… какво има в Залата на Пелерината? Защо е толкова важно? — попита Окса.
Погледът на Драгомира помътня.
— Никой, освен Сияйните, които са влизали там, не знае това. И така, известна ми е само Тайната-Която-Не-Се-Споделя, но май е по-точно да кажа Тайната-Която-Вече-Не-Е-Тайна. Не мога да отговоря на въпроса ти, защото нападението на Оций и бягството в Отвън завинаги затвориха за мен портите на Залата. Всичко, което знам, е, че Пелерината дава върховна власт. Власт, която единствено Сияйната получава, и никой не може да се домогне до нея дори и с най-груба сила.
— Е, как тогава Оций е превзел властта! — горещеше се Окса.
— Да, той я заграби, но е власт, която не му принадлежи. И се боя, че именно това наруши равновесието и ще погуби Едефия.
— Ако вече не е станало… — допълни мрачно Абакум.
— Затова трябва да отидем там! — пламна Окса. — Трябва да спасим Едефия!
— Не е тъй просто — каза Павел покрусен.
— Но нали Следата е у мен!
— Ти обаче не си готова…
— Защото съм начинаеща, това ли искаш да кажеш? — попита припряно момичето.
— Не в смисъла, в който го разбираш — отвърна кротко Драгомира. — Ти всъщност наистина си начинаеща и е лудост да предприемем тази авантюра прибързано. Не знаем какво ще намерим в Едефия. Оставихме една потънала в хаос и кръв Страна. Кой знае каква е съдбата й, откакто я управляват Фелоните и Оций?
Около масата настъпи тишина. Всеки размишляваше върху изреченото. След няколко минути Окса вдигна глава и каза:
— Добре… Кога започвам обучението си?
Трогната до дъното на душата си, Драгомира признателно я погледна.
— А вие съгласни ли сте? — обърна се към родителите си Окса.
Мари и Павел Полок кимнаха развълнувани.
— Наистина ли сте съгласни? Вярно ли? Не може да бъде!
— Ние сме съгласни, милинка — отговори баща й, но изглеждаше дълбоко угрижен. — Макар че аз съм раздвоен. За да не кажа, че съм категорично против… Откакто ти се роди, винаги съм се страхувал от това, което се случва днес. Разбирам въжделенията на скъпата ми майка и на всички, които познават Едефия, но така ми се искаше да не те забъркваме в тази история… За съжаление ти си Сияйна. Ти си ключът…