Момичетата от гишето дружно започнаха да пълнят чувалите. По едно време един от „нападателите“ смигна на Елиза и й каза само с устни, без звук: „А паник-бутона?…“ Симпатяга! Елиза го погледна с благодарност — вярно, че беше забравила. Натисна бутона.
Че няма къде да ходи и ще трябва да прати две коли, го знаеше и шефът на участъка. Но никой не можеше да му отнеме възможността да си направи малка гаргара. За „мероприятието“ беше отделил екипите на Жижо и Малроа — най-големите мърди, които човек може да си представи. Когато дойде сигналът от банката, те тъкмо пиеха следобедното си кафе за разбуждане. Макар и набързо, си допиха кафето. Джаджичката за индикиране на преследваните работеше без грешка. Но тъкмо да пресекат „Булевардът на победата“, в пресечката, пред тях се набута някакъв заплес. Колата на Жижо го лашна и почти го изнесе на тротоара. Докато слязат, докато му креснат, за да му вземат страха, докато възстановят движението, минаха няколко минути. Приборът маркира, че колата на „нападателите“, вместо да се възползва от внезапно отдалата й се възможност да увеличи аванса си, кой-знае защо, също спря. Делеше ги около километър и половина.
Ланчини стоеше до шофьора и слушаше с интерес разговорите от настроената на полицейската честота радиостанция. Предварително се досещаше, че бившият му шеф ще задели за екшъна именно екипите на Жижо и Малроа. И инката има право на дребно отмъщение. Но неразборията около сблъскването надхвърли очакванията му. И след години ще има материал за коментари как полицията се е справяла с една ситуация на ужким… А ако възникне истинска?! Да, бившият му шеф ще си изпати. Трябва да си изпати!
А шофьорът си гледа сериозно задълженията. Не сваля маската, вижда се, че не сяда за пръв път зад волана. Когато чу речитатива на Жижо не издържа и се засмя. Спря без да изключва двигателя, извади от жабката кутия шоколадови бонбони „Петит шат“1 и приятелски почерпи Ланчини. И да иска, Ланчини не можеше да му откаже — това бяха любимите му, леко нагарчащи бонбони. Вероятно поради леката възбуда, горчивината му се стори даже малко по-силна.
Когато полицейските коли потеглиха отново, откъм товарния отсек на пикапа удариха с юмрук: „Тръгвай!“. Явно и там имаха станция на подслушване. Играта трябваше да продължи.
„Добри момчета!“, помисли си Ланчини. С колегиално чувство. Сигурно са бивши полицаи. Само един истински полицай може да има развито така добре това усещане за особено братство. Можеха да вземат аванс. И без това се бяха заглавили в най-гъстата част на града и всяка минута бе ценна. Обективно погледнато, можеха да свалят бързешката и чувалите. Иди ги търси после в този мравуняк…
Нещо тръпно и отпускащо се разля по тялото на Ланчини. Слънцето приятно препичаше през стъклото. Прозина се сладко. Беше доволен от себе си. Все пак играта беше нервашка, но шефът на охраната Ланчини има здрави нерви и даже може да си позволи да притвори очи.
Жижо видя колата в края на улицата. Бръмчилката продължаваше да пиука. И номера съвпадаше. Изчака колата на Малроа. Четиримата полицаи извадиха пистолетите и бързо наобиколиха пикапа на „крадците“. Все пак играта трябваше да се изиграе до край.
В кабината, подплеснат на една страна, сладко спеше бившият им колега, „невидимото присъствие“ Ланчини. До него, на седалката, стоеше отворена кутия шоколадови бонбони „Петит шат“. Липсваше само един бонбон.
Липсваха и чувалите от банката.
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Гледах някаква шумотевица по телевизията. Знаех схемата на развитие на действието и ми беше скучно. Опитах се да поразместя сюжет, герои, реакции…