КУРТ АУСТ
Невидимото
Братство
Роман
Превод
Росица Цветанова
На Лисе и Type
Изконните основатели на Британското кралско научно дружество (1645)... се наричали „Невидимият колеж“ или „Невидимият университет“, но това, което всъщност е представлявал Невидимият университет, е мрежата от безименни експерти, поддържащи жив пламъка на алхимията. Тези хора се подвизавали в пълно тайнство в същия град като Кралското научно дружество, Лондон, и става дума за много от същите личности.
Майкъл Уайт - автор на Нютон - последният магьосник (1997)
Един шифър се оформя в зависимост от две обстоятелства: Кой ще го приеме и разтълкува и кой в никакъв случай не бива да го дешифрира. Ето защо може да се говори за „личния код „, онзи, който може да бъде дешифриран само от един-единствен човек, поне в рамките на един обозрим период от време.
Професор Томас Буберж В писмо до генерал-адмирал Гюлденльове (1709)
Глава 1
Ножът студенееше, докато проникваше между опната ябълка и костта.
Тя гледаше неподвижното червено човече на отсрещната страна на улицата, чуваше типичното градско щракане на светофара, рева на автомобилните двигатели, чуруликането на птиците в храстите зад гърба й, триумфалния вик на дете. Звуците на парижката пролет.
Притиснах окото си с опаката страна на ножа и видях множество бели, тъмни и цветни кръгове. Най-ясни бяха, ако продължавах да движа окото си с острието...
Чудеше се защо ли се бе замислила за Нютон в този момент, за безумните му експерименти. Лудост, която го ослепявала, а в същото време го водела към нови, значими открития. Може би защото рискувал - и спечелил. Обявили го за гений.
И тя бе рискувала...
Изведнъж червеното човече угасна и светна зеленото. Ето такъв бе животът, променлив. От червено, сковано, зло, към зелено, нежно и подвижно. Живо. И пак обратно. Към злото. Извърна глава и го видя застанал на следващата пресечка, забеляза как я наблюдава през тъмните очила. Видя как мустаците му се раздвижиха сякаш се усмихваше. Пресече по пешеходната пътека, здраво стиснала черната чанта, и забърза по тротоара.
Ако ножът бе пробил тънката ципа, крепяща на място очната течност, ако острието си бе проправило път през мускулите, пигментните клетки и кристално ясното желе, ако Нютон бе ослепял с едното око - тук ли щеше да бъде тя сега, в невидимия свят между живота и смъртта?
Следобедното слънце се провря между къщите и изведнъж я удари като прожектор. Съвсем рефлективно тя закри очи с ръка, но се усети — погледна право към него и го остави да пърли лицето й. В мислите й изникна стара доктрина от Ars Moriendi1 — научи се да умираш и ще се научиш да живееш - и пак изчезна. Такова беше последното денонощие, изпълнено с мисли, които отшумяваха като есенни листа, поели към разложението.
Каквото посееш, това ще пожънеш.
Веднъж Евен бе описал третия закон на Нютон за движението по този начин, бе го споменал като някаква смешка. Но, както често се случваше в такива моменти, в думите му се таеше бегла нотка на горчивина и неприязън. Така и не можа да се спогоди с тази нотка. Токчетата чаткаха по тротоара с кух звук и тя гледаше с празен поглед ясната сянка, лазеща след нея по плочките. Вярната й и неумолима сянка.
Беше посяла. Сега щеше да жъне.
Малко по-напред вървеше възрастен мъж с бастун. Единият му крак изглеждаше схванат, трудно му бе да го контролира и тя се зачуди дали той усещаше това като бреме, или го бе приел и си живееше живота без горчивина. Старецът закуцука зад един ъгъл и се изгуби от поглед. Да умреш огорчен означава да отречеш всичко хубаво, което ти е дал животът, опита се да разсъждава тя. Сянката на огромна къща чертаеше ярко откроена ивица косо през тротоара и тя се спря на ръба, остана на слънчевата страна и се поколеба, сякаш в полумрака я дебнеше зло същество. Поривът да се обади у дома я задушаваше, да поговори с децата, да им пожелае лека нощ, да чуе гласовете им и да им каже колко силно ги обича, ала не можеше. Телефонът й го нямаше. Дали снимките бяха пристигнали? Можеше само да се надява. Само това й оставаше - надеждата. Пое си дълбоко дъх, прекоси ивицата и навлезе в сянката с решителна крачка.
Възрастният мъж крачеше по площада към кафенето на открито, проправи си път през масите към обичайния си стол близо до вратата, опря бастуна на масата и седна. Келнерът му сервира калвадос и спомена нещо за настъпването на пролетта. Всеки ден го казваше. Старият се надигна и завъртя стола, за да вижда надолу по улицата. Обичаше да зърва частица от Сена, от лодките и оживлението по реката. Иззад ъгъла се появи жена и пое към кафенето с дълги крачки. Изглежда се движеше целенасочено и решително. Проследи я с поглед, сякаш бе леко парализиран, почувства се окован от нещо неопределено. Ето такава жена бих могъл да обичам, помисли си той и отпи от калвадоса. Когато тя се доближи, той загуби увереност.