На излизане прибра писмото на Май в джоба си, за да го прочете за последно преди да си легне, да го прочете в града, където бе написано.
Глава 9
- Тук беше - обясни инспектор Бонжов, сочейки с пръста си с маникюр. Беше млад мъж, може би на не повече от 35, безупречен в шития по мярка костюм и демонстриращ професионален авторитет, нещо, което дразнеше Евен. Бяха се разбрали да говорят на английски, но Евен скоро съжали, защото полицаят имаше такъв силен акцент, че би било по-добре да го остави направо да си говори на френски, без да заобикаля през английските думи. Инспекторът се спря и посочи отново.
- Седяла е до чадъра. Куршумът е проникнал в стената до витрината. Поръчала е капучино, което... - размаха ръка, търсеше думата на английски, докато потропваше многозначително с върха на лачената си обувка по грубите циментови плочи - когато е паднала и обърнала масата.
Кафенето се намираше в странична уличка близо до Сена. Сега, през пролетта, когато снегът се бе стопил в планините на югоизток, нивото на водата беше толкова високо, че между дърветата се мяркаха покривите на продълговатите туристически корабчета, които ги подминаваха пуфтящи дори и в този хладен мартенски ден. Кафенето се простираше по малко площадче и по тротоара, за да примами минувачите да седнат. Точно в този момент бяха заети едва две-три от външните маси. Евен стоеше, притиснал ръце в джобовете на джинсите си и трепереше. Май прекосила тротоара с обичайните си, леко продълго****
вати крачки, които и придаваха загатнато очарователен, момчешки вид, огледала се, кимнала и решила, че това щяло да бъде кафенето: Тук щяла да поръча последното си кафе. Евен се почеса по тила. Какво ли я бе накарало да избере точно това?
- На мига ли е издъхнала? - попита той.
- Куршумът е преминал косо през черепа и е излязъл през тила. - Инспекторът посочи с три пръста по черната си, лъскава от гел коса, за да покаже точно къде. Малкият мозък, помисли си Евен. Костният мозък. Прекъснал е централната нервна система.
- Направена ли е аутопсия?
Инспекторът го изгледа:
- Защо?
- Може да е яла или пила нещо, което да я е накарало да действа ирационално. Хапчета. Наркотици.
Бонжов се поколеба за миг, сви рамене и отпусна ъгълчетата на устата си надолу във френска гримаса, която казваше: И какво! Мъртва беше. Застреляла се. Несъмнено. Полицията не се интересуваше дали е било от любовна мъка или кокаин. Смятаха случая за приключен. Но...
- А започвал ли е изобщо? - попита Евен като продължение на мислите си.
- Pardon? - полицаят не го разбра.
- Ти и хората ти гледали ли сте някога на този смъртен случай като на нещо, което трябва да се разследва, искам да кажа, старателно.
Инспекторът си придърпа един стол и седна. Зададе се сумтящ възрастен мъж с увиснал мустак и увиснало шкембе.
- А, инспекторе. Върнал си се. Липсвал ти е моят калвадос?
Бонжов представи Евен на собственика на бистрото. Увисналите устаци изказаха съболезнования, едновременно със съчувствие и любопитство. Прилича на морж, реши Евен, докато получаваше съчувствено отупване по рамото. Мъжът отиде да донесе двете чаши калвадос, поръчани от инспектора, без да попита Евен предварително.
- В Париж всяка година отчитаме стотици самоубийства - обясни Бонжов, загледан в уличното движение, вечния поток от автомобили, велосипеди и мотопеди дори и тук, в тясната пресечка. - Само тук, в районите по левия бряг бяха повече от петдесет за последната година. Ние. разполагаме с ограничено време, макар...
- Това не е обикновено самоубийство - прекъсна го Евен. - Дори и по стандартите на Париж.
- Навярно, навярно. Както току-що се опитах да кажа, това не е обикновено самоубийство. - Инспектор Бонжов изгледа Евен съсредоточено. - Ти си бившият й съпруг, нали?
Евен кимна.
- Защо си дошъл? Какво търсиш?
Моржовите мустаци дойдоха с напитките, а Бонжов настоя Евен да опита калвадоса, преди да отговори. Силният ябълков вкус се разливаше върху езика, насочваше се към мъжеца и приятно прогаряше пътя си към стомаха. Евен кимна признателно и видя как Моржа се усмихна доволно през отворената плъзгаща се врата. Той извади писмото, разгъна го и го сложи на масата между тях.
- Май е написала писмо - обясни. - Прощално писмо до съпруга и децата си. Само че се обръща и към мен. Аз, който изчезнах от живота й преди пет години и половина.
Бонжов почука по писмото с лъскавия си лакиран нокът на показалеца.
-Но името ти не...
- Не, но съм сигурен, понеже се е подписала по начин, за който дори мъжът й е прозрял, че е обръщение до мен. С име, с което само аз я наричах. При това е използвала дума, която е моя, както аз... - Евен вдигна очи към събрания чадър. - Аз съм професор по математика. Май обичаше да казва, че имам цифри по мозъка си. Тя е... беше историк, имаше докторска степен по... - Евен пак прекъсна мисълта си и посочи раздразнено писмото. - Тук има една дума, която не се употребява в прощални писма на самоубийци. Ето откъде знам, че е писала на мен, искала е да ми каже нещо. Защо, по дяволите, иначе... Дявол да ме вземе, човек не си мисли за математически термини, когато се сбогува с децата си.