- Пистолетът - отговори Евен и се наведе напред, за да запали. Всмука дима дълбоко и усети как тялото му настръхна. - Или револверът, каквото там е било. Стори ми се, че сте сметнали за необичайно жена като Май да избере да се простреля. Според статистиката това не е правилният подход за жена на четиридесет години с високо образование, решила да отнеме живота си. И откъде е взела оръжието? Донесла го е от Норвегия? Едва ли. Знаете, че е пристигнала със самолет, така че, ако можем да имаме доверие на проверките по летищата, това е изключено. В такъв случай и самоубийството е било планирано дълго. Съпругът й ми разказа, че е прекарала в Париж три дни. Не, набавила си е оръжието във Франция, може би дори в този район. Това изисква връзки в така наречените съмнителни среди. Но защо да губи време да се снабдява с оръжие, когато със същия успех е можела да си купи и кухненски нож и да си пререже вените в банята на хотела? Или пък да си донесе приспивателни от дома? - Той се облегна на стола. - Мисля, че това те измъчва, инспекторе.
- Може да си е падала по оръжията. Може да е почувствала, че така е най-сигурно и бързо. - Бонжов мах-
на с ръка и цигарата му описа сивкави димни кръгове. - Самоубийците са егоисти в мига на извършването. Не мислят за другите. Не искат да ги боли, не искат да страдат на път за царството на мъртвите. А когато вече са взели решението, искат да бъдат сигурни, че наистина ще умрат. За предпочитане, с някакъв драматичен финал, нещо, което останалите ще си спомнят.
- Май не беше такава, не изпитваше нужда да бъде в центъра на... - Евен се запъна несигурен. Пет години... Не, не и Май, тя не би се променила толкова радикално, независимо колко време бе минало. - Мразеше оръжията, беше пацифистка до мозъка на костите си. На младини използваше всеки сгоден случай да демонстрира против войните и всичко свързано с оръжията. Доколкото я познавах, през живота си не бе докосвала каквото и да било оръжие. Някой трябва да й е показал как да го зареди. Едва ли е седяла тук и се е опитвала, без някой да се намеси. Или пък някой приятелски настроен човечец й е помогнал да свали предпазителя?
Инспектор Бонжов не обърна внимание на сарказма и остана замислен, сетне впи поглед в Евен.
- Може би не си я познавал чак толкова добре, колкото си мислиш.
- Какво искаш да кажеш?
- А може би си, но не искаш да си го признаеш. - Той зарови в джоба си и извади нещо, задържа го скрито в дланта си. - Преди малко попита дали не е била под влияние на наркотици. Намерихме това в багажа й. - Той хвърли на масата малко пликче с бял прах и то се приземи до чашата на Евен. - Ти ли си нейният дилър? Затова ли си толкова заинтересован да разбереш какво се е случило с Май-Брит Фосен?
Глава 10
Лондон
Човек трябва да работи с миналото, да го изучава в детайли, да го превръща в история, мислеше си тя на влизане през входа на Хайд Парк. Лондон се показваше от нормалната си страна, сив и леко ветровит, но сух. Май-Брит се отклони от чакълената пътека, тръгна по тревата и чу как под подметките й запращяха сухи съчки. Катеричка се втурна по едно дърво и я загледа иззад ствола със съвършено кръгли, черни очички, докато тя отмина. Между дърветата се мержелееше Серпентинът, продълговатото изкуствено езеро, построено от кралица Каролина десетилетие преди рождението на Нютон.
Историята е жива и изменчива, не е някаква скована и затворена картина от миналото, както явно много хора си мислят. Миналото винаги може да ти предложи нещо ново, ако промениш гледната си точка. Намери свободна пейка, усмихна се замислено на парка и доизяде остатъка от боровинков мъфин.
Тъкмо неизвестното, фактът, че човек никога не знае какви нови страни на нещо познато могат да изникнат внезапно в някой чужд архив, в забравени писма или нови археологически открития, я бе накарало да избере историята за своя специалност. Животът беше твърде кратък, за да се занимава със закостенялото, с онова, което се бе превърнало в стълбове от сол, от стари предразсъдъци и изтъркани фрази.
Облиза пръсти и отвори служебното си куфарче, което другите наричаха стресиращо куфарче - тя не харесваше тази дума, защото винаги се бе опитвала да се отнася към работата с желание, като с приоритет. Децата и семейство***
то на първо място, работата - на второ. Това бе едно от изискванията й към издателство „Феникс“ и Один Йелм - да не работи повече, отколкото й позволяваше семейството, а това можеха да определят само тя и самото семейство. Никакъв началник, никакви срокове. Изискванията й допринесоха за превръщането на работата й в едно от най-хубавите неща, които й се бяха случвали, поне професионално. Чисто и просто я обичаше, всеки ден с радост тръгваше на работа и започваше нови проекти, гледаше на бъдещето с огромна надежда.