Той се спря пред стола си, на чиято облегалка бяха резбовани думите „Йехова Санктус Унус“; същото се бе случило и с всички останали лични столове на братята.
През тези седемнайсет години Нютон се бе изказвал едва няколко пъти, най-често с някой и друг въпрос към брат, изразил мнение по даден въпрос. Тогава винаги говореше с малко по-висок тон от обичайното и използваше акцент, по-скоро характерен за Ипсуич, отколкото за Кеймбридж.
Днес обаче това щеше да се промени. Днес нямаше да се задоволи само с един въпрос. От известно време мистър Ф изискваше от него да сподели последните алхимични резултати, които бе постигнал - онези, които напоследък бяха приповдигнали настроението му и подмладили духа му повече от когато и да било. Нютон се бе съпротивлявал дълго, но в крайна сметка склони заради задължението пред братството, което „никога не крие нищо от Вас“, според аргументите на мистър Ф.
След встъпителните ритуали и поздрави главата на ордена се изправи и накара всички да погледнат към трона му през отворите на качулките си. Той посочи със скиптъра към стола на Нютон и съобщи, че „брат Йехова Санктус Унус в тази тъмна декемврийска нощ“ иска да сподели ново знание с всички тях. Знание, което би могло да даде на братството по-дълбока представа за живота и смъртта, знание, което можеше да им осигури по-голяма власт и влияние в света отвъд тези стени. Главата на ордена седна и Нютон се изправи бавно. В съзнанието му се бе промъкнала бледа несигурност, докато слушаше думите на главата на ордена. Дали постъпваше правилно? Беше обещал на Никола Фасио никога да не споделя с никого...
- Скъпи братя - започна с леко преправен глас. - Преди известно време ме споходи някаква форма на откровение по време на експеримент с Регул Марс. Изведнъж видях как зеленият лист литна и ми показа пътеката към един еликсир на живота, пътека, която ми помогна да намеря формулата на вечния живот и...
Оживлението сред качулатите братя го накара да спре и глас далеч от дъното на залата прозвуча, без да получи разрешение:
- Формулата на Еликсира на живота и ще повярваме просто ей така? Трябват ни доказателства!
Главата на ордена се изправи и изрева:
- Тишина! Оставете брат Санктус Унус да се изкаже.
Нютон се задушаваше. Имаше нещо познато в проговорилия глас. Той погледна надолу по редицата братя, намери стола на изказалия се и прочете името над главата му: „Одър Брук“. Другият поток. Набързо пренареди буквите - колко жалка анаграма. Пое си дълбоко дъх и усети световъртеж.
Робърт Хук - беше станал член на Невидимото братство.
Мъжът, който винаги е бил негов противник и враг, мъжът, на когото Нютон никога в живота си не би си позволил да се довери.
Действа непосредствено и бързо. Без да се поколебае, пое между редиците столове към вратата, отвори я и излезе. Зад гърба си чу как изненадани гласове се препираха един през друг, чу главата на ордена да вика:
- Никой не напуска залата без разрешението ми!
Нютон затвори вратата и изкачи стъпалата, мина по коридорите и стигна до стаята си. Спокойно се преоблече в цивилните си дрехи и тъкмо се канеше да излезе, когато вратата се отвори. Главата на ордена стоеше на прага и препречваше пътя му.
Нютон отстъпи назад в очакване.
- Знаеш, че правилата на ордена са строги. Знаеш, че не можеш да напускаш залата без...
- Не напускам само залата - отвърна Нютон. - Напускам ордена.
Той се вгледа в тунела на качулката и усети очите на Главата на ордена върху себе си.
- Знаеш, че наказанието е смърт.
- Знам това. Само че разпознах един от братята, човек, на когото никога не бих споделил тайна. А ти, Езекиил, не бива да се дов...
- Не произнасяй името ми - изсъска главата на ордена. Пристъпи напред и затвори вратата след себе си.
Нютон гледаше спокойно мъжа, когото познаваше от младини.
- Ти единствен знаеш кой съм. В ролята ти на глава на ордена, никой няма да изисква от теб отговор къде се е дянал Санктус Унус, нито пък кой е. Ако не кажеш нищо, никой няма да ме накаже. - Той вдигна пръст. - От теб зависи дали формулата ми ще ме последва в гроба. Защото я има само тук. - Пръстът посочи челото му.
Главата на ордена съблече одеждата си и мистър Ф се усмихна студено.
- Не ти вярвам, Исак. Не ти вярвам, защото подобна формула трябва да е дълга и много точна. Ти никога не би се доверил на паметта си, дори по такъв важен въпрос. Записал си я и си я скрил някъде, и ние ще я открием. А когато това стане, животът ти няма да струва и грош.