Зениците й се разшириха, когато мозъкът регистрира болката и изпрати импулси на цялото тяло, устата се отвори и нечленоразделен вой проряза ушите на Евен. Той я бутна назад, така че кракът й се откачи от пироните и Кити се взря с ужас в коляното си, където кръвта шуртеше от безброй рани.
Евен най-сетне успя да измъкне ролката спортен лейкопласт от джоба си.
- Слабото място на мъжа... - Опипа слабините си, където пироните стърчаха от панталона за джогинг. - Каза ми, че винаги нападаш там, така че се предпазих с бандаж и пирони. - Кити се опита да се отдалечи, но кракът й не издържа. Бързо изви ръцете й на гърба и усука лейкопласта около китките й.
Тя хленчеше, падна на масата.
- Какво искаш? Какво... ще правим? - Очите й бяха пълни със сълзи. Той отново я изправи на крака. Кити прошепна:
- Помогни ми, Евен. Това не беше театър... дните с теб, обожавам ги. Много повече, отколкото би трябвало. - Погледът й блуждаеше, сякаш се срамуваше от казаното. - Нямах право. Беше грешка да се привързвам, но... влюбих се в теб. Исках... - Очите й бяха премрежени от болка, тя потисна един вопъл и се облегна на него. - Може би любовта ти ще успее да ме измъкне от кашата, в която съм се забъркала - прошепна към гърдите му.
Евен я завъртя и я бутна към стълбите.
- Моята любов...? Ти я уби - два пъти.
Тя нададе вой и запрати ранения си крак във висок ритник към главата му. Евен залитна назад и тя се хвърли към французина, извъртя се и опита да докопа пистолета. Евен го стигна пръв и го изрита в ъгъла.
- Стига вече. Приключихме. - Той я вдигна грубо. - Нито Симон Латур, нито останалите братя могат да ти помогнат. Сега си сама, точно като мен.
- Симон Латур... - Тя се втренчи в него недоверчиво. - Нищо не си разбрал, нали, професоре.
Глава 87
Париж
- Хубаво, ще се видим. Чао. - Симон Латур остави телефона до чашата си с кафе и даде знак на келнера, че иска да плати. - Не може да дойде сега, но предложи да вземем такси до Вила Ла Рош и ще се срещнем там. Някъде в Отьой е.
Май-Брит се колебаеше.
- Мисля, че ще остана тук. Връщам се в хотела.
Латур сви рамене.
- Добре. Той обаче каза, че щяло да му бъде интересно да се срещнете, имал да ти казва нещо.
- О, какво?
- Не знам. Нещо за онзи, който искал някакви листи от теб. Колко били склонни да ти платят. Звучеше като много. Многото пари проявяват тенденцията да засенчват морала. Дори и в едно християнско братство. Мисля, че беше ядосан. Иска да се измъкне, видиш ли, понеже организацията се е променила през последните години, станала е по-подозрителна в жаждата си за власт.
- Но защо просто не сложи край и не изчезне?
- Имат си правило, което го прави невъзможно. Ако някой напусне Невидимото братство, остава извън закона, на практика бива осъден на смърт. Това е старо правило, може да се каже, че отразява средновековни възгледи, но той твърди, че все още го използвали. Затова иска да разобличи ордена. Иска да изложи цялата върхушка с имена, деяния и всичко останало, за да останат без лидери и всичко да се разпадне. Такъв е планът му. Нали никой не знае кои са братята му, на кого може да се довери. Там се крие силата на братството, но също и слабото му място. Ако го постигне, смята, че ще има шанс да оцелее.
- Но откъде може да знае имената на върхушката, ако са тайна?
- Той самият е близо до върха и през последните години е работил усилено, за да изкопчи от организацията самоличността на централните фигури.
Келнерът дойде със сметката и Симон настоя да плати всичко.
Отидоха до гардероба и облякоха палтото и якето си. Май-Брит си мислеше за плика, приготвен същия следобед. Беше пъхнала вътре втория дневник, бележките и двете последни тайни. Беше написала адреса на пощенската кутия в Осло. Сякаш беше разчистила, готвеше се да приключи нещо. Не разбираше защо, не разбираше себе си. Дали не трябва да остане в хотела, на сигурно място? От друга страна пък искаше да знае срещу кого се бе изправила, не искаше да бъде просто онази, с която през цялото време си играят и шпионират.
Едно такси се доближи до тротоара, когато излязоха от ресторанта и Май-Брит взе бързо решение.
- Окей. Идвам.
Шофьорът беше млад мъж с кожено яке, той кимна, когато Симон каза адреса, говореше по телефона, включи се в движението и скоро сви надясно по Бульвар дьо Клиши. Вече беше десет и половина и имаше малко коли по улиците в четвъртък вечер.