Май-Брит потъна в мисли, зареяла поглед сред трепкащите улични лампи. Ето какво стана. Някой се бе обадил по телефона, казвайки нещо, тя бе отишла там, после друг се бе обадил и тя бе отишла на ново място. Сякаш други бяха поели контрола над собствения й живот, а тя беше предмет, робот, който умееше да слуша и да се подчинява, но не и да взима решения. Надяваше се това пътуване да сложи край на всичко. Винаги се бе възхищавала на нещо подобно у Евен, той действаше, вървеше по свои собствени пътища, противеше се на опити да бъде подчинен, поучаван. Беше го прозряла още в първите дни на запознанството им, когато разбра, че бе посетил полицайката в болницата. Все още лежала в кома след счупването на черепа, а той се промъкнал да остави цветя на шкафчето й с ясното съзнание, че съществува голяма опасност да го спипат. Не му пукаше, използваше шанса, когато непонятният за нея негов морал, или каквото там беше, го заставя. Такъв беше Евен накратко - за добро или лошо. Защото именно тази му черта я бе накарала да го напусне. Непредсказуемостта, фактът, че не се съобразяваше с нея. Не и през цялото време. Нито пък с други. И все пак, когато изписаха полицайката, той я бе проследил, от разстояние, беше я видял как си намира любим, как се омъжва за пожарникар. Бе се преместила в Шиен. Имаше деца. Едва тогава я остави на мира. Май никога не можа да го разбере.
Симон Латур бе казал нещо.
- Извинявай, не чух...
- Казах, че Мюзе Мармотан не е далеч оттук, там вдясно и нагоре по улицата. - Той посочи през прозореца. - Просто си мислех, че за историк като теб може би е интересно да знае, че имат доста стари ръкописи, оставени от ил изминатите.
Заваля дъжд и по предното стъкло заудряха големи капки. Чистачките се залутаха напред-назад. Пляс, пляс, пляс. Тръпки полазиха Май-Брит и тя посегна към дръжката на вратата.
- Откъде знаеш, че съм историк? Никога не съм казвала, че...
Симон се усмихна.
- Аз съм старателен. Спомни си, че съм стар журналист, искам да знам с кого си имам работа, на кого се доверявам.
- Искам да сляза. - Май-Брит се опитваше да запази гласа си спокоен. - Спри колата и ме остави да сляза. - Сложи ръка на рамото на шофьора и го повтори. Той завъртя леко глава и обясни, че скоро пристигат.
- Там, ето го. - Симон Латур посочи мъж, който им махаше с ръка, скрил глава дълбоко под чадъра. Шофьорът спря, мъжът хвърли чадъра на тротоара и се качи в колата. Тя потегли отново, преди вратата да се затвори добре. Май-Брит се опита да отвори своята, но изведнъж разбра, че е снабдена с предпазна ключалка за деца.
- Извинете, но бих искала да сляза - каза на висок глас и стисна рамото на шофьора. - Сега!
Пътникът на предната седалка се извърна и я загледа. Черният мустак потрепна, когато се усмихна.
- За съжаление няма как да стане, мадам Фосен, първо трябва да свършим нещо.
Симон Латур ги гледаше объркан.
- Вие се познавате?
Май-Брит се втренчи в мъжа и потъна на седалката си.
- Не се преструвай, Симон - каза му отвратена. - Следите ме от половин година. Защо? Какво искате? Аз пиша просто книга за Нютон. Какво толкова интересно има?
- Но аз не... - Симон обърна очи към пътника, за да получи обяснение. - Откъде познаваш мадам Фосен? Наистина ли... Ей, какво става...?! — шофьорът бе качил колата на бордюра и уличните лампи бяха заменени от дървета и обширни пространства с трева. Караха по тясна пътека. - Булонския лес, какво ще правим тук?!
- Само ще отбележим нещо - каза мъжът с мустака и направи знак на шофьора да спре. - Писна ни от душенето ти около нас и заниманията ни. - Той излезе и отвори вратата на Симон Латур. - Слизай.
Латур изгледа Май-Брит, погледът му беше объркан и уплашен.
- Не разбирам...
Извадиха го и го бутнаха напред към осветеното от фаровете пространство. Остана така, не знаеше какво да прави, гледаше с присвити очи мъжа с мустака, който му каза нещо тихо. Симон поклати глава.
Май-Брит видя ръката, която се вдигна, и прицелващия се пистолет. Искаше й се да викне на Симон да бяга, но изстрелът я заглуши и видя как Симон залитна изненадано назад, коленете му омекнаха и той се свлече с воднист поглед. На гърдите му се образува червена роза, преди дъждът да я отмие. Мъжът с мустака отиде да прерови джобовете му, извади портмоне, паспорт и тефтер, изпразни портмонето от парите и ги пъхна в джоба на якето му. После се върна в колата.
- Карай.
Май-Брит дишаше с болка, загледа се в уличните лампи, които изведнъж ги наобиколиха отново, в къщите, където живееха хора, вече си бяха легнали, спяха, невинни и незнаещи, че току-що наблизо бе умрял мъж. Застрелян, убит, екзекутиран.
- Рози, пикник, красиви букове. Булонският лес през деня. - Мъжът с мустака говореше тихо, сякаш на себе си. - През нощта хомофили, педофили... некрофили. За малко пари един труп може да изчезне за дни, може би и завинаги. - Гласът беше спокоен, констатиращ. - Този пример показва, че сме сериозни. - Извърна се и я погледна. - Този Симон Латур отдавна ни дразнеше, така че беше прекрасен начин да ти покажем, че можеш да разчиташ на думата ни. Сега като кажа, че ще убием децата ти, ако не правиш каквото ти казваме, ще разбереш, че говорим сериозно.