Май-Брит го гледаше втренчено.
- Утре в два часа, четиринайсет нула нула, ще дойда в хотелската ти стая, ти ще се заключиш вътре и ще ми дадеш листите на Нютон, които откри в старата книга. Утре в два.
Защо не сега? Защо не ги иска сега?
Той прочете мислите й.
- Знам, че си ги скрила някъде в града. Ще ги намериш и ще бъдат в хотела, когато дойда.
Колата отби от пътя и той отвори вратата.
- Не си мисли, че ще получиш помощ, не търси никого. Това ще навреди на децата ти. Просто прави каквото ти се казва. Приятна вечер.
Той слезе и изчезна в мрака.
Погледът на шофьора се спираше на нея в огледалото на равни интервали от време. Отначало нямаше сили да го срещне, после отказваше.
...ще нараним децата ти...
Образите на Стиг и Лине проблясваха на светлината на колите. Телефонът в джоба на палтото й се притискаше в ребрата, искаше й се да им се обади, да чуе радостните гласчета, да знае, че са добре. Очите й запариха, усети по бузите си да засъхват сълзи и в гърдите й се надигна мощен гняв.
...и ще ми дадеш листите...
„Листите“. Това беше казал. Не „всичките шест листа“. Не знаете колко са страниците! - помисли си. - Не знаете. .. ! Мислеше за пакета в хотелската стая. Беше затворен само с кламери. Имаше място за един код. Един последен код. Разполагаше с целия предиобед, можеше да се измъкне през задната врата, да вземе листите, да ги раздели на две. Да скрие първа и последна страница.
Ако спечелят, в същото време ще загубят.
Ако тя загубеше, в същото време щеше и да спечели.
Седеше на масата с половината тесте в ръка, когато той се обади. Беше четиринайсет часа. Четвъртък, 22 март. Точен е, помисли си и насила изговори „влез“. Слънцето беше високо в небето и оставяше топла, златиста линия по пода до прозореца. Докато вратата беше отворена, някъде в коридора се чу японска реч, гласовете изчезнаха със затварянето й. Той застана в очакване в полусянката
до шкафа и тя посочи плика на леглото.
- Четири страници - каза той, когато го отвори.
Това не е въпрос, а констатация, помисли си тя. Не изисква отговор.
Той прибра плика във вътрешния джоб на якето си и извади телефон. Когато отново го прибра в джоба си, извади пистолет, даде й го и й каза какво щеше да се случи. Обясни й без заобикалки, че понеже знае твърде много, не могат да я пуснат.
Тя отказа и се взря в него с треперещи ръце, прицели се в гърдите му, в гнусния мустак, между очите. Той протегна ръка и освободи предпазителя.
- Сега можеш да стреляш - каза й и добави, че по-голямото й дете ще умре, ако той не се обади до Норвегия след десет минути. Каза й, че тук и сега стои изборът между нея и сина й. Подкани я да се обади по телефона и да разбере, че не я лъже.
Стиг и Лине изтичаха да я посрещнат и притиснаха ръце около врата й, та не можеше да диша, Фин-Ерик се усмихна и каза, че я обича. Затвори очи. Обзе я безмерно голяма скръб, принуди я да падне на леглото. Пистолетът се изплъзна от немощните й пръсти и издрънча на пода. Остана така дълго, без да помръдне, усещаше как шокът бавно надделява над разсъдъка й. После вдигна глава, изгледа: го право в очите, реши да умре без страх, да използва последните няколко часа, за да се сприятели със смъртта. Не искаше да се предава, не искаше да му доставя триумфа да я види как се срива. С всички сили щеше да остави любовта към мъжа, децата и живота да изпълни всяка клетка, всеки хромозом у нея чак до края. И щеше да завърши плана си. Замисли се за думата „умалител“ и му се усмихна кратко. Това явно го обърка, тя стана и посочи писалището:
- Може ли да напиша прощално писмо?
Глава 88
Евен избута лодката във водата. Вятърът беше слаб и по пясъка плискаха леки вълни. Облаците се раздалечаваха и откриваха лунния сърп и звездите. Беше хубава априлска вечер, но въздухът бе хладен. Водата беше студена.
- Искаш да ме удавиш ли? - Гласът на Кити беше напрегнат, разплака се. Изведнъж се извърна и закуца трескаво по пясъка.
Евен остави един лист върху голям камък, сложи телефона си отгоре, за да крепи кода.
- Заветът на Май, сега и мой - измърмори той и тръгна след Кити. Нараненият й крак скоро пак ще поддаде, помисли си и усети в сърцето си оловна тежест. Тя се спъна, търкулна се на една страна и зарева истерично.