Мъжът в огледалото го гледаше с кръвясали, напрегнати очи и той си помисли, че е време да се избръсне, да поспи малко, да се успокои. Взе пластмасовата чашка и изпи чаша студена вода, после пак се върна при чантата.
Явно чистачката не е могла да се сдържи, търсила е пари или банкови карти. Може пък да е съборила чантата, докато е чистила с прахосмукачката. Инцидентно.
Хвана кожените каишки и дръпна ципа, разтвори чантата, за да може да види дрехите си, допълнителния чифт обувки и книгата, която бе купил на летището, преди да отпътува. Всичко си беше както го бе оставил, не забеляза никаква промяна. Не че знаеше съвсем точно как първоначално бе оставил принадлежностите си, но изглеждаха добре. Не и че беше невротик, това с ципа бе просто навик. Не е необходимо, но не вреди, мислеше си обикновено, когато поставяше ръката си на ципа и го оставяше отворен точно на една длан разстояние, преди да излезе от хотелската стая. Лош навик от миналото, казваше си обикновено за извинение.
Извади торбичката с втория чифт обувки и ги остави на
леглото заедно с книгата, „Махалото на Фуко“ на Умберто Еко, която още не беше отваряна. Вадеше дреха по дреха и ги оставяше зад гърба си. Накрая зърна черното кожено дъно на чантата и извади допълнителната подплънка, само за да открие още една черна и невинна плоскост, лъснала на светлината от лампата.
Просна се на леглото и запали цигара. Беше си ги купил на връщане от срещата с инспектора и си внушаваше, че ще си остане само с тази единствена кутия. Чувстваше, че бе в труден период и се нуждаеше от допълнителна опора. Всмука дима и остави тялото си да настръхва, а главата да се замайва, задържайки дима в дробовете си чак до непреодолимия повик за кашлица. Въздухът, който издишваше, беше чист и невидим. Цялата мръсотия остваше в него, помисли си той и погледна през прозореца. Природосъобразно.
В какво се бе забъркала Май? - питаше се за n-ти път. Какво бе толкова сериозно, че да я промени личностно до степен да извърши нещо, което той само седмица по-рано би се заклел, че е немислимо. Не просто немислимо, но и невъзможно!? Когато се събраха, той бързо прозря, че опиатите и хашишът, да, дори и една съвсем обикновена цигара, бяха нещо нежелано в света й. Дистанцираше се от тях по начина, по който не толерираше и алкохол в големи количества.
Средата, в която той се бе движил, откак напусна дома, бе диаметралната противоположност; там бе видял какво ли не и пробвал почти всичко. Нали трябваше да знае какво има да му предложи този адски свят! Мислеше си, че всичко бе под контрол; лесно като детска игра да спре с наркотиците. Когато Май постави забраната си, неговата самодисциплина бе подложена на изпитание. И влюбването. Все пак не беше толкова лесно, наложи му се да признае. Изобщо не беше лесно. Всъщност беше ад. Тялото му си имаше своя собствена воля, крещеше и се бореше да убеди разума да му даде това, от което се нуждаеше. Фактът, че бе влюбен в момиче, твърде добро и хубаво
за него, го обезкуражаваше. Струваше ли си усилията и мъките? Кога ли щеше да го зареже? Сигурно бе, че искаше да си тръгне, знаеше го въпреки думите й първия ден, когато се бяха скрили в мазето. Тя обаче го подкрепяше през тежките седмици, които се превърнаха в месеци, така че ако той издържеше, тя също щеше да издържи. Накрая, след многобройни посещения в Ада, сякаш вратата към някаква стая, за чието съществуване му се искаше да забрави, наистина се затвори и някой изхвърли ключа. Отказа опиатите, не му трябваха, изобщо не му липсваха, а главата му се бе превърнала в нов харддиск, изчистен от вируси и шпионски програми. Работеше по-добре и по-целенасочено от преди, а картините с кръвта и звуците от счупения череп намаляваха.
Най-забележителното бе, че така и не се завърна към стария лош навик. Не го направи дори когато Май се изнесе. Нито дори и когато, в желанието си да превъзмогне раздялата, се съгласи на едногодишна гост-професура в Англия и щом се върна, научи, че двамата с Фин-Ерик се бяха сдобили със син. Е, започна да пие повече, но не всеки ден и не в неконтролируеми количества. Просто меланхолията и самотата понякога надделяваха. Иначе не беше сигурен дали щеше да успее да се отърве от онези отрови без Май. Тя чистеше повръщаното търпеливо, бършеше потното му чело и го утешаваше, когато се будеше от кошмар, облян в пот. Тя беше ангел и в същото време храбрият оловен войник, съвършено непоклатима в изискванията си. Ето защо историята за бялото пликче и това, че бяха намерили остатъци от кока по ноздрите й звучеше като тотален абсурд. Все едно да разкрият, че Майка Тереза е била проститутка. Какво бе накарало Май да предаде онова благоприличие и бойния дух, които някога бе изисквала от него? Раздразнено вдиша с корема си и премести чифт чорапи, останали на топка под задните му части. Нямаше как да не признае, че прощалното й писмо беше специално, толкова особено написано, че се питаше дали не е била невменяема, когато