Половин час по-късно, когато бе стигнал 26-а страница, затвори книгата и я остави на мястото й.
Кимна на библиотекарката на излизане. Тя му се усмихна, но дълго се взира след него със сбърчено чело. После се качи до пулта, където беше седял той и угаси лампата. Някаква бележка беше паднала. Тя я вдигна и я разгъна.
Най-отгоре бе написана азбуката от А до Z. Точно под нея бяха изредени всички букви още веднъж, но в различна последователност. Най-отпред беше думата „УМАЛИТЕЛ“, подчертана, последвана от онези букви на азбуката, които самата тя не съдържаше.
Под тези два реда се виждаше някаква бърканица от букви, според библиотекарката без никакъв смисъл. Може би код? И точно под неразбираемия ред беше написано онова, което тя определи като отговора на шифъра.
Подсмихна се, реши, че това сигурно е игра между вдетинени възрастни, всъщност сметна, че е хубаво някой да умее да вплита по този начин себе си с библиотеката, науката и книгите. Ако мъжът се върне, с удоволствие щеше да му помогне с нов код. Изглеждаше приятен, с ясен поглед. Пречистен, помисли си и пак погледна листчето.
ABCDEFGHIJKLMNOPQRSTUVWXYZ SUBTRAHENDCFGIJKLMOPQVWXYZ (код:) UNUFNJPERLQRISPNJISFR TR AMSIBR KMNIBNKNS ASCON
(означава:)
BIBLIOTHEQUENATIONALEDE FRANCEP R INCIPIA FAKSI
Най-отдолу имаше нещо написано на език, който не й бе познат:
Значи липсващите страници са скрити в Националната библиотека на Франция - в Principia на Нютон. Думата FAKSI ще рече „ факсимиле „?
Библиотекарката прибра бележката в джоба си, понеже неин колега идваше да поеме гишето. Вече беше в обедна почивка и отиде в задната стаичка, за да вземе портмонето си. Когато десет минути по-късно се огледа за място в столовата с багета със сирене и домат в ръка, внезапно реши да излезе на площада пред главния вход, за да се разтъпче, докато се храни.
Небето беше осеяно с дребни облачета и тя забеляза мъжа, докато се оглеждаше за някоя стена на слънце. Той стоеше до стъпалата при улицата с телефон на ухото. Тя се приближи, преструвайки се, че наблюдава група младежи, които минаваха покрай тях. Езикът му й беше непонятен, но по тона са чуваше, че говори на дете. Спря се зад него, обърната с гръб, и чу „Шарл дьо Гол“, летището на Париж. Мъжът се засмя с приятен глас и накрая каза нещо от сорта на „поздрави Лине“.
Когато прибра телефона в якето си и остана така, потънал в собствените си мисли, на нея й се наложи да се окопити, за да не измъкне телефона от джоба му. Не за да го открадне, а за да си намери претекст да го потърси, да го заговори. Да научи историята му. Знаеше, че има какво да разкаже. Виждаше се ясно в очите му.
Само че не го направи. Вместо това го видя как се поизправи, потупа се по гърдите, сякаш за да се увери, че паспортът му е във вътрешния джоб, слезе по стъпалата към пешеходната пътека, пресече улицата и забърза към метростанцията.
Само след миг бе изчезнал в навалицата и тя вдигна лице към слънцето.
Епилог на епилога
Кенсингтън, Англия, 13 март, година 1727
Кочияшът се наведе и каза нещо на двамата пътници, които се качиха в каляската. Затвориха вратата, той удари с камшика и колата изчезна в облак прах.
Хилав мъж, облечен твърде мизерно, за да устои на студения западен вятър, пресече пътя, мина по пътеката в градината и влезе, сякаш живееше в къщата. В коридора се спря до стълбището и се ослуша, преди да влезе в гостната. Беше празна, затова продължи да обикаля къщата, преди да се качи по стълбите. Отвори предпазливо една врата.
- Кой се промъква в дома ми? - попита слаб глас от леглото.
- Стар приятел, когото отдавна не искаш да виждаш - отвърна мъжът и застана до леглото.
Нютон го погледна с ясен поглед, макар потта да се стичаше по лицето му.
- Никола - каза той и езикът му се опита да оближе сухите устни. - Още си жив?
- Не виждаш призрак, живея си прекрасно. Само че чух из града, че ти лежиш на смъртния си одър.
Нютон кимна слабо.
- Да, така е. Не бяхме толкова добри, колкото си мислехме. Няма да живеем вечно. Бог не го желае.
- Ти си на осемдесет и пет. Това е по средата на пътя към вечността. Аз не бих се оплакал да доживея до толкова.