Огледа се. На улицата гъмжеше от живот, но Евен се опитваше да се концентрира върху хора, които се набиваха на очи. Някакъв мъж стоеше до будката за вестници и говореше по телефона с лице, извърнато към хотела. Когато Евен го погледна, той се обърна и заразглежда дамските издания на витрината. Кола със затъмнени прозорци бавно се приближи до отсрещния тротоар и спря. Никой
не излезе. Евен пое в противоположната посока, като за малко щеше да се блъсне в двойка млади мъже с арабски вид, хванати за ръце. Когато погледна назад, мъжът при будката беше изчезнал, а от колата все още не слизаше никой. От близък двор излезе мотопед и пое бавно след него. Евен сви юмруци и ускори ход, хвърляйки бърз поглед през рамо. Младият моторист намести на лицето си чифт слънчеви очила на подминаване и се изгуби в една странична уличка. Подлезът към метрото беше на 300- 400 метра от хотела и Евен пое натам, хукна надолу по стълбите и за малко да се сблъска с тайфа деца, тръгнали да излизат. Свърна зад ъгъла и забърза между мърляви рекламни витрини към някакъв тунел. Усети остра болка встрани и се принуди да забави ход. Стените ечаха от многобройните крака. Ослуша се назад, както вървеше, опита се да чуе крака, които тичаха, които щяха да го настигнат. Без никакъв план внезапно избра въртяща се врата вдясно, хукна нагоре по стълбище и видя, че бе излязъл на същата улица, но на отсрещния тротоар. Побърза да влезе в някакъв магазин.
Погледна към витрината през малък отвор иззад една полица, изучаваше скришом всички, които излизаха от метрото. То изплюваше постоянен поток, но явно никой не се оглеждаше за някого, когато достигаха тротоара, никой не го търсеше. Нито пък приличаше на някого, когото бе виждал преди.
- Мога ли да помогна с нещо? - зад него стоеше млада жена, усмихваше се.
- Ами... - Евен се огледа и осъзна, че се намираше в специализиран магазин за дамско бельо. - Нещо съм се объркал - измънка и излезе. Върна се на метростанцията и взе първия влак за центъра. Намери си място до прозореца, загледа изпитателно млад мъж с калъф за китара в ръка. Той пък го зяпна предизвикателно, докато Евен сниши поглед. Дали сутринта инспектор Бонжов не го бе задържал на приказка, за да може други да получат достъп до стаята? Мъжът с китарата се засмя високо, каза нещо
на другаря си, който се изправи. Слязоха на следващата станция, загледали Евен развеселено. Пликчето със сигурност щеше да бъде открито при полицейска акция, а може би на митницата, когато тръгнеше да се прибира, за да могат да го задържат, да му отнемат паспорта.
Но какво би могла да постигне полицията с това? Опря чело на студеното стъкло, човъркаше го болка в белега до окото, както се случваше понякога в моменти на стрес. Сигурно да го види как бяга, как хуква в паника. Това искаше полицията, такава беше тя. Изкарваше най-лошото у човека, разбиваше защитните стени и цялата мръсотия лъсваше, оставаше раним, готов за тъпкане. През прозореца диво заблещукаха светлини, профуча насрещен влак и в целия блясък той видя червено, кръвясали очи и кръв, разтичаща се по пода. Веднага стана и отиде до вратата. Остана да чака, закрил очи с ръце.
Метрото пристигна на Пигал. Той намери пътя до друга линия с бързи крачки. Огледа се на платформата, сякаш се канеше да поеме към предградията, внезапно хукна през тунелите към отсрещната страна и пое към центъра. Усещаше как адреналинът пулсираше в него, смесицата от паника и сила, сякаш отново беше на седемнайсет и бягаше от полицията. Влакът беше претъпкан и той застана в средата, хванал се за железния лост до тавана. Разглеждаше хората наоколо си, преценяваше ги дали бяха приятели или врагове. Повечето гледаха напред с празни погледи. Той надзърна над главите им към вратата, разучи онези, които се бяха качили в последния момент. Срещата с Май бе спряла бягството му, беше го накарала да си почине, да зареже враждебността, не да я забрави, понеже не можеше, а да я сложи в чекмедже и да го заключи. При това без тя да го знае. Сега си бе отишла, завинаги, а бягството започваше отново. Историята се движеше в кръг, отново бягаше, цял живот щеше да бяга от полицията. Сега го чувстваше. От съседния вагон дойде контрольор и започна систематично да проверява всички билети. Евен погледна униформата, намери билета си и го приготви, усещаше как потта
мокреше хартийката. Контрольорът кимна и се промъкна напред. Смърдеше на дезодорант, който не му се хареса.
Слезе на станция Сен Лазар и пое по перона, сякаш се канеше да се изкачи на повърхността и дневната светлина. Броеше секундите - две, три, четири..., докато пътниците се изливаха навън, тръгна покрай вагоните, държеше под око онези, които се тъпчеха навътре. Броеше не своите, а световните секунди - осемнайсет, деветнайсет, двайсет... Ослуша се за сигнал. Точно преди да се затворят вратите, скочи вътре и продължи напред. Двайсет и девет секунди. Толкова отнема на китовете да се чифтосат. Намери свободно място до почтена дама с наченки на мустак над горната устна. Скутът й беше пълен с торби зеленчуци, дишаше тежко с отворена уста, мощният й бюст се надигаше и спускаше на силни тласъци. Евен затвори очи, чуваше само пухтенето, видя пред себе си два кита в легло, един върху друг. Когато отново ги отвори, срещна вторачения поглед на мъж през две редици седалки от него; мъжът извърна глава и се загледа през прозореца. На Солферино скочи от влака, точно преди вратите да се затворят. Застана на перона и видя, че мъжът с погледа бе останал да седи, без да се помръдне. Качи се на повърхността и влезе в най-близкото кафе, преди да си поръча чаша вино и да попита за тоалетната, се увери, че никой не е влязъл след него. Келнерът му посочи врата в дъното на помещението.