- Ма роире́е cherie, nе veut pas dormir, ferme tes doux yeux, tu me fais souffrir. - Млада майка, още момиче, седеше с дете в скута си и му пееше песничка. Когато жената наближи, детето внезапно протегна ръчички към нея. Тя ги подмина, без да го забележи, и майката я изгледа с негодувание, проследи я с поглед, докато седна на една свободна маса. Майката се усмихна на детето и продължи да му пее тихичко. То махаше с пухкавите си ръчички, гукаше доволно, обърнало личице към майка си, която бавно се извърна и погледът й отново намери жената.
- Хм - пенсионирана учителка от Бремен се покашля, повече по стар навик, отколкото от нуждата да прочисти гърлото си, сръбна от бялото си вино и изгледа новодошлата над рамките на очилата си. - Хм - хм.
Учителката бе прекарала по-голямата част от деня в Лувъра, обикаля и изучава картини на старите майстори: Рафаело, Да Винчи, Дьолакроа, и денят й бе прекрасен във всяко едно отношение. Сега си седеше, отдъхваше си с чаша вино. Откъм реката започна да прониква хлад и тя си помисли, че скоро трябва да се прибере и да хапне. Новодошлата поръча нещо на един млад келнер, а учителката си помисли, че тя привлича погледа й по някакъв едва ли не магически начин, сякаш през цялото време стоеше в Златното сечение на голяма картина. Например онази с Мария Медичи при пристигането й в Марсилия.
Учителката се бе задържала дълго време пред пленителната картина на Рубенс, изучавайки многобройните детайли, русалките, Нептун; остави се да я омае начумереният капитан на кораба, извисил снага на заден план с впечатляващ малтийски кръст на гърдите. Дали кръстът не загатваше, че е участвал в някакво братство? Можеше ли да бъде поличба за грозяща ги опасност? А дали пък не беше бъдещият съпруг на Мария, истинският убиец на крал Анри IV? Огромната картина разпалваше въображението й. Обичаше да си измисля собствени историйки според това, което виждаше - привилегията на пенсионера. Вече не се налагаше да следва учебната програма и правилните трактовки. Сега важаха собствените й, импровизирани версии. Присви очи над очилата. Можеха ли определени хора да таят в себе си Златното сечение, да го носят като кръст на гърдите си, изрисуван с невидимо мастило? Така изглеждаше, защото, докато изпразваше чашата си, забеляза, че и други посетители в кафенето следяха жената с поглед.
Не че имаше нещо особено в облеклото й - нито пък във вида й, заключи някакъв мършав мъж с физиономия на познавач. Нали все пак ставаше дума за Париж - град, известен с красивите си жени. И въпреки това винаги го омайваха хора с такова излъчване, че караха другите да извръщат глави само с появата си. Опитът го бе научил, че това рядко имаше нещо общо с външния вид; бе нещо по-загатнато, нещо свързано с аурата, обичаше да казва той. При тази жена обаче бе още по-неопределимо, ако това изобщо бе възможно, сякаш над лицето й тегнеше загадка и го държеше сковано в маска. Допадна му походката й, чудновата комбинация от съвършена целеустременост (още от първата секунда се бе насочила право към свободната маса до стареца с бастуна) и движения почти като на зомби. Сякаш беше на съвсем друго място. Съмняваше се дали би се справила добре на моден подиум, но много от модните къщи напоследък търсеха зрели жени за каталозите си. Бяха им омръзнали обичайните модели, искаха жени с индивидуално излъчване. А то бе така отчетливо у тази тук.
В сърцето си носи частичка от северния магнитен полюс, да, ето как щеше да я опише на Клод. Реши да я остави да си седи на мира и да пие кафето си. После щеше да отиде при нея, да й даде картичката си и да предложи пробни снимки. След това решението щеше да вземе Клод, е, и самата жена, естествено.
Мъж със слънчеви очила дойде и седна на масата, без да попита дали столът е свободен. Почеса брадата си с мощен пръст. Мършавият мъж тъкмо се канеше да направи някакъв рязък коментар, когато долови погледа зад слънчевите очила; беше като залепен за жената. Неговата жена. Нямаше как да не се засмее. Да, Клод определено щеше да хареса разказа му.
Странно. Възрастният мъж наблюдаваше жената, която седна на съседната маса. Кара ме да си мисля за есента. Помаха с бастуна си на келнера и поиска още един калвадос. Тя бе извърнала лице към улицата. Нищо не закриваше изгледа му към нея и той се наслаждаваше на вида на тази зряла жена личност, изразяваща силата си във всяка своя черта. Характер. Онези кльощави момиченца от списанията и седмичниците, излъчващи празнота и тъпотия, не бяха за него, никога не са били.