Младият келнер й сервира капучино. Тя плати на мига. При един по-късен разпит келнерът каза по погрешка, че си поръчала кафе лате. И без това нямаше чак такова значение, така и не отпи от него.
Свидетелските показания на посетителите от кафенето относно облеклото й доста си противоречаха. Всички бяха еднакво категорични, бяха я наблюдавали така интензивно - струваше им се, че я познаваха. Панталонът й бил ментово зелен, бял, коксово сив. Блуза, риза, яке, един дори твърдеше, че видял тънък дъждобран във всички цветове от морско синьо до тъмночервено. Ботушите - или пък бяха обувки? - били тюркоазени, зелени, сини. Единственото, за което всички бяха единодушни, бе цветът на чантата - черен.
Беше я оставила на масата, вдясно от чашата. Там я и намериха. Вдясно от чашата.
Всичко изглеждаше като ежедневна случка. Жената извади червило. Махна капачето и го остави настрана. Допря червилото до устните си и ги начерви с решителни, но сковани движения. Внимателно огледа резултата в огледалце. Много внимателно, отбелязаха мнозина впоследствие. Взе салфетка и избърса нещо от ъгълчето на устата си.
Едва тогава погледна напред. Хвърли поглед към улицата и кимна замислено. Отвори чантата отново и бръкна в нея с дясната си ръка. Почти като в транс, като робот, твърдяха свидетелите. Без да се поколебае, насочи пистолет към главата си, опря го косо зад дясното ухо, после се замисли за миг. Възрастният мъж на съседната маса изкрещя, опита да се изправи на крака, но изпусна бастуна си и едва не падна. Някъде на плочките издрънча чаша и над площада прозвуча момичешки писък, а някакво дете се разплака. Жената се чудеше дали има вина за всичко това. Не искаше да бъде виновна. Напротив, искаше да избегне вината, затова...
Пъхна пистолета в устата си и натисна спусъка.
Глава 2
Телефонът звънна, докато ядеше ябълка в обедната почивка.
Изречението се оформи в главата на Евен, както слушаше звука откъм кабинета. Взря се в ябълката и направи гримаса. Изгледа изпитателно Юхан, главния асистент, с когото делеше кабинет понастоящем, ала глупакът му си взе нова филия с шунка и италианска салата, без да вдигне глава от вестника. Да си кажем право, прозвъняването дойде от собственото му писалище.
Телефонът си звънеше, а той ядеше ябълка в обедната почивка.
В цялата ситуация имаше нещо абсурдно. Сигурно затова изречението остана да си виси в главата му. Причината беше някаква част от изречението... да, е, хипотетично възможна, и все пак толкова далечна, че вариантът да се случи противоречеше на здравия разум. Можеше да се каже, че вероятността това да се случи бе почти като да си купиш един фиш и да изтеглиш джакпота. Не защото рядко му се обаждаха, мислеше си той и забеляза, че нещо в него начева защитна реч. Той я игнорира, но призна пред себе си, че телефонните разговори можеха да бъдат и повече. Забележителното в случая не беше и фактът, че често пропускаше обеда, все пак забравяше за него само два-три пъти в седмицата.
Евен погледна недоизядената огризка от ябълка. Ето го разковничето. Той никога не ядеше ябълки - толкова беше просто.
Беше му първата за пет години. Пет години, шест месеца и седемнайсет дни, за да бъдем точни. Точно преди обед при него дойде една студентка, подаде му червената ябълка, усмихна се, погледна го в очите и му я даде. Той го прие като знак и я взе, но веднага съжали при мисълта да отхапе от нея, да я опита, да дъвче... Е, стореното - сторено и... изяденото скоро беше изядено. Не болеше чак толкова, колкото се страхуваше.
И все пак бяха изминали пет години. И шест месеца.
Главният асистент му хвърли отчаян поглед над вестника. Евен стана и влезе в кабинета. Звънеше за шести път, упорито и звучно. Ръката му се зарея за миг като чайка над слушалката, преди да я сграбчи.
Май, казваше звукът. Ябълката, това е знак, Май звъни.
По дяволите, да не съм станал екстрасенс, помисли си раздразнено. Суеверията и чудесата бе отстъпил на други. Огризката потъна в кошчето за боклук, където се скри зад черновата на лекция за осмия проблем на Хилберт. Хвана слушалката.
- Да, Евен е.
В другия край се чу жужене, сякаш вятърът бе поел микрофона, никой не казваше нищо.
- Ало - повтори той - аз съм, Евен. Кой е? Ти ли си, Май?