В слушалката се чу сподавен звук, после настъпи тишина, жуженето изчезна. Бяха затворили. Евен натисна бутона за последния потърсил го номер и се загледа в дисплея. Комбинацията от цифри не му говореше нищо - не и като телефонен номер, но последните четири цифри всъщност образуваха просто число, 1729, в което му се струваше да намира нещо особено... е, все тая. От друга страна... Взе един молив и надраска набързо някакво изчисление. Да, на практика можеше да го изрази като сумата от две числа на куб... по два различни...
Спря се и захвърли молива, поколеба се за миг и набра номера. Прозвъня веднъж и някой вдигна слушалката, без да се представи. Евен чуваше тежко дишане в другия край.
- Ало - поде тихо. Не знаеше защо бе снишил глас. Сякаш се канеше да сподели тайна с непознат.
- Евен... - в слушалката се процеди гласът на мъж.
- Да? - очакваше той.
- Ами... Май-Брит е мъртва. - Гласът прекъсна, оставиха телефона някъде и някой се изсекна. Евен стоеше парализиран и изчака, докато чу, че отново вдигнаха слушалката.
- Фин-Ерик? Ти ли си? Кажи нещо, по дяволите.
- Мъртва е - каза Фин-Ерик, полагаше усилия да говори ясно. Пое си дълбоко дъх. - Написала е писмо, което...
- Мъртва? - прекъсна го Евен. - От какво е починала? Нещастен случай? Болна ли беше? Разкажи ми, по дяволите! Ако е била болна, защо никой не е казал? Вие знаете...
- Тя... - Фин-Ерик млъкна, дишаше тежко.
Евен видя Юхан да става и да затваря вратата и усети, че стиска слушалката така здраво, че ръката му бе побеляла като тебешир.
- Какво има, Фин-Ерик - прошепна той и усети пулсиране в слепоочията си, - какво се е случило с нея?
- Отнела е живота си - отвърна Фин-Ерик. - Тя...
- Глупости! Май никога не би се самоубила - Евен опита да се засмее. - Тя е последният човек, който би направил нещо подобно. Тя...
- Затваряй си устата, по дяволите! - изрева Фин- Ерик. - Затваряй си устата и поне веднъж ме изслушай. Изслушай ме!
Евен мълчеше.
- Май-Брит се е самоубила. Няма съмнение. Оставила е писмо.
Писмата могат да се фалшифицират, помисли си Евен.
- Има свидетели.
Свидетелят може да разбере ситуацията погрешно.
- Много свидетели. Полицията в Париж казва, че са деветнайсет.
Полицията... Париж? Евен се почеса по слепоочието и се замисли: защо Париж? и чу Фин-Ерик да казва нещо в далечината, понеже ръката му вече бе на път да затвори, сякаш не искаше да слуша повече.
- Извинявай, не чух - процеди той.
- Написала е писмо, което иска да прочетеш - повтори Фин-Ерик. - Било е оставено в хотела. На бюрото. Ще ти го изпратя. Копие. Нали живееш на същото място, същия адрес, Улевол? - Гласът изведнъж се бе овладял, звучеше почти делово.
- Какво? Извинявай, същият адрес, да.
- Ще ти го пратя - отвърна Фин-Ерик и затвори.
Евен стоеше със слушалката в ръка и поглед, забит в пода. Беше мръсен и протъркан. Погледна към повърхността на бюрото, прогорена от стотици цигари, неравна, чак бе невъзможно да я използва като подложка за писане. Погледна купищата листи, пръснати навсякъде из стаята, прочетени, нечетени, чакащи. Взираше се в черна дупка. Огромна черна дупка на име Май-Брит Фосен.
Глава 3
Париж
Когато алармата на телефона й извести, че е станало точно осем, тя лежеше вече будна, взираше се в сивите сенки из стаята. Срещата със Симон Латур и среднощните случки в Булонския лес се бяха загнездили в нея като кошмар, толкова интензивни, че не бе успяла да мигне, откак си бе легнала. На няколко пъти става да провери дали вратата е заключена, а после си взе душ, за да отмие острата миризма на пот. Миризмата на страх и на смърт.
Сякаш проклятието на Нютон, което сама си бе измислила, сега се бе осъществило, бе я сполетяло с пълна сила, както и хората около нея.
Надигна се бавно, застана до прозореца и се протегна. Повтаряше си взетото тази нощ решение като мантра: загубеше ли, същевременно щеше и да спечели. Ако липсата на сън не бе направила друго, то поне й бе дала време да си състави план.
Взе си душ, изми се хубаво на няколко пъти, всяка част от тялото поотделно, изтърка се интензивно, докато кожата й се зачерви. Накрая мина на студена вода, за да стресне организма си и да събуди и най-закътаните места по себе си, които още спяха. Облече се, прецени, че в момента не й е до ядене и седна на писалището. Поривът да се обади на Фин-Ерик, да чуе спокойния му глас и може би да поговори с децата, я стискаше за гърлото - не смееше.
Големият бял плик с книгата и бележките все още бе отворен, защото й оставаше да добави още един лист, преди да го изпрати. За Бог знае кой път провери дали адресът и пощенският код бяха верни - 0119 Вика, п.к.1220. Бе станала невротична в страха си да не напише погрешно и една цифра и целият й план да бъде обречен още в зародиш.