Докато търсеше в чантата си и вадеше тестето карти от кутийката, кроеше план как да излезе от хотела незабелязано, да свърши каквото има да върши и да се върне в стаята преди 14:00 часът.
Глава 4
Някаква жена го изгледа с отвращение и Евен си спомни, че се бе покапал с жълтък, опитвайки се да хапне нещо. Хвърли й навъсен поглед и тя се загледа през прозореца на автобуса, заизучава дърветата и къщите, които отминаваха. Евен разпозна порта с големи бели саксии отпред и дръпна въженцето. Малко след това автобусът се отби на спирката и той се стовари от задната врата в снега навън.
Първата улица вдясно, две пресечки надолу и следващата вляво. Номер 5. Просто число. Извади тапата и отпи. Уискито вече не прогаряше гърлото му. Дори стомахът му бе вдървен, констатира той, напъха бутилката в задния си джоб и пое по плочника.
Пет години, петата къща, пет стъпала нагоре, пет сълзи за Май, мислеше си той и натисна звънеца с пръст. Отвътре прозвуча мелодия, нещо на Моцарт, а някакво дете завика. По пода затрополиха стъпки и ключалката издрънча. В процепа, на нивото на хълбоците му, се показа глава.
- Може ли да поговоря с... татко ти? - Евен полагаше усилия да не гъгне.
- Кой е, Стиг? - попита Фин-Ерик изотзад. На стъклото се извиси сянка и вратата се отвори. Лицето му изглеждаше опустошено, сякаш се беше бръснал с косачката. Очите му бяха зачервени и подпухнали от плач.
- Евен - отбеляза Фин-Ерик и задържа вратата, сякаш за да й попречи да се разтвори повече. - Стиг, влез при Лине. - Изгледа Евен. - Какво искаш?
- Знаеш - отвърна той и се хвана здраво за парапета. - Знаеш, че Май не ме изостави, защото не ме обичаше, знаеш го.
Фин-Ерик понечи да затвори вратата.
- Отивай си, Евен. Не те искам тук.
- Още ме обичаше, знаеш го. Ала искаше деца. Аз или децата. - Евен пристъпи тежко към вратата, бутна я и пъхна глава вътре. - Обичаше и мен, и децата, но избра тях. Никога не те е обичала...
Фин-Ерик го прасна с юмрук право по устата. Не беше силно, той не беше такъв мъж, но дойде изневиделица и Евен залитна назад, загуби равновесие и полетя по хлъзгавите стъпала. Лежеше по гръб, чу как вратата се затръшна и заключи. Лампата над стълбите угасна, после и тази в коридора. Пое си дълбоко въздух и усети режеща болка в задните части. По дяволите! Бутилката се бе счупила. Усети как нещо го стегна в гърлото, изправи се с усилие и се заклатушка по пътя.
Вдясно, две пресечки напред и вляво. Първата спирка. Някакъв старец го изгледа. Опита се да му хвърли строг поглед, но не успя. Автобусът дойде.
Глава 5
Париж
Библиотекарката от отдел С, Наука и техника, на Френската национална библиотека забеляза, че дамата носеше под ръка черна чанта, доста подобна на собствената й. Жената попита за някаква книга.
- Philosophia Naturalis Principia Mathematica?
- Да, издание на латински, благодаря.
Библиотекарката изписа името на автора на компютъра, наблюдаваше жената с любопитство, докато й обясняваше къде се намира книгата. Тя кимна с благодарност, прекоси пода с дълги крачки, качи се по стълбите и изчезна между лавиците вляво. Библиотекарката се премести малко вдясно и пак зърна жената. У нея имаше нещо обезпокоително, нещо приковаващо, сякаш беше главната героиня в книга, която не можеш да оставиш и за миг. Жената застана пред секцията, която й бяха посочили, извади една книга, върна я на мястото й и взе друга, после отиде до най-близката маса и светна лампата. Седна с гръб към библиотекарката и наведе глава над книгата, сякаш да я обладае.
До бюрото дойде нов клиент, зададе въпрос и библиотекарката с неохота извърна поглед от жената.
Ето защо не видя как тя постави листче върху взетата книга. Не забеляза и как отново провери текста на листчето, нещо, което бе направила поне пет пъти този предиобед - UNUFNJPERLQR ISPNJISFR TR AMSIBR KMNIBNKNS - не я видя и как сгъна листчето, отвори чантата, пъхна го в един голям кафяв плик, съдържащ и други неща, и затвори плика с метални кламери. Не откри и че жената извади няколко пожълтели листи от друг плик, като избра два от шестте, нито пък я чу да си мисли: ако изгубя, той също ще изгуби.
Това, което видя, бе как жената няколко минути по-късно слезе по стълбите, мина през системата за сигурност с черната чанта на рамо и излезе в коридора, където изчезна. Библиотекарката стоеше на мястото си и се чувстваше омагьосана по някакъв странен начин, излъгана, както когато човек чете интересна книга и открива, че някой е откъснал последните страници от романа.
Глава 6