Хвърли бегъл поглед към листчето на масата, излезе и заключи вратата. Остана с ръка на бравата и се загледа надолу по пътя. Живееше в спокоен квартал с малко движение и съседи, които се деляха от останалите. Кимаше си с няколко от тях. Май обаче бе пила кафе с тази жена и онази вдовица. Беше му разказала, че в къщата вдясно живеел пекар, поемал на ранина към Бугстадвайен, където работел в пекарна. Вляво живеел преждевременно пенсиониран водопроводчик с артрит. Жена му била фризьорка някъде около площад Юнгсторге, докато получила обрив на ръцете.
Евен гледаше редицата от къщи, не знаеше дали някой от съседите му още живееше там. През последните пет години не бе чувал нищо за никого. И шест месеца. И... двайсет и два дни. Погледна обувките си. Къде беше погребението...? Отключи и влезе за некролога, който бе откъснал от вестника: Ще бъде погребана в параклиса, Северно гробище. Сряда, 28 март 2005 в 14:00. Скръбното събитие ще приключи в параклиса.
Когато отново излезе на пътя, валеше суграшица. Изсумтя раздразнено, втурна се да вземе чадъра и за малко да изпусне автобуса.
Параклисът беше препълнен с народ. Органът свиреше приглушена минорна мелодия далеч навътре в морето от хора. Извиняваше се тихо и се провираше измежду
дошлите да се сбогуват с Май - колеги от същата специалност, приятели, роднини, клиенти, съседи, любопитни зяпачи, всякакви. Проправи си път толкова напред, че видя ковчега с венците и многото цветя. Спря. Ковчегът беше съвсем обикновен, бял, със златни дръжки и жълтеникав кант по капака. Беше невъзможно да си представи Май да лежи там.
Не и там. Не и Май. Не, по дяволите!
Искаше му се да се промъкне обратно през тълпата и да излезе, но Фин-Ерик се извърна и го видя. Седеше на първия ред заедно с децата и възрастен мъж, който бе свел очи към скута си и се виждаше само сребристата коса. Фин-Ерик помаха. Евен поклати глава, но Фин-Ерик настоя и той пое по пътеката в средата, остави хората да му направят път на спокойствие и стисна протегнатата му ръка.
- Моите съболезнования - каза му, избягвайки да гледа към децата.
Възрастният мъж вдигна глава.
- Евен - обади се.
- Тъсте - отвърна Евен и се почувства глупаво. Погледна Фин-Ерик със съжаление. Не беше дошъл да вдига скандали. Фин-Ерик му посочи свободно място на скамейката и той седна.
Церемонията бе красива, помисли си след това. Красива. Дума, която никога не използваше. Сега тя най- сетне намери полето си на приложение. Красиво погребение. Изпяха псалм, номер 667 (прости числа, факториел на 23 и 29). Пасторът говори. Някаква братовчедка, Евен вече не си спомняше името й, прочете стихотворение. Один Йелм от издателството каза няколко думи. Стара приятелка от времето на Тен Синг пя. Добре се справи. Кити. Евен си я спомняше. Същата червена коса. Същите перлени обеци. Същият дяволски добър глас. Отпусната. Винаги тя бе заставала пред телевизията и журналистите, когато хорът изнасяше концерти. Същите невероятни гърди под скромната, тъмна блуза.
След това застана на вратата на църквата заедно с Фин-Ерик и децата, заедно с бащата на Май-Брит. Стискаше ръцете на хората, приемаше насълзени погледи, а и много ядосани. Много, които си го спомняха твърде добре, мислеше си, приемаше съболезнования и усещаше как го гризе съвестта, чак го заболя глава. Де да имаше бутилка, щеше да си сръбне.
Най-сетне се разотидоха и на прага останаха само той, Фин-Ерик и пасторът. Бащата на Май и децата тръгнаха към колата. Свещеникът им стисна ръце и се отдели от тях. Останаха там. Фин-Ерик се размърда, понечи да си върви.
- Наистина съжалявам - каза Евен. - Бях пиян.
- Да не говорим повече за това. - Фин-Ерик замръзваше.
- Какво казаха в Париж?
- Какво имаш предвид? - той го изгледа.
- Какво каза полицията? Какво се е случило според тях?
- Според тях... - Фин-Ерик замълча за миг, извърнал поглед към паркинга, където децата пропълзяха в датсуна. - Казаха, че е написала прощалното писмо в стаята си в хотела. Оставила ключа на рецепцията, преди да излезе. - Той повиши глас. - Казаха, че се разходила през града до кафето, че се простреляла с пистолет пред двайсет свидетели. - Той се взря в Евен. - Какво по дяволите мислиш, че са казали!!
- Нещо не се връзва - отвърна Евен. Искаше му се да сложи ръка на рамото на Фин-Ерик, но се отказа. - Май обичаше децата, хубаво й беше с теб, по-хубаво от когато и да било с мен. Какво би я накарало внезапно да изостави всичко? Дори бе получила работа, която й харесваше, беше й като по мярка.