- Така беше - съгласи се Фин-Ерик и направи опит да се засмее. -Беше точно като за нея. На практика издателство Феникс създаде отдела специално за нея, още преди да я назначат. Получи всичко, което искаше, иначе никога нямаше да се съгласи.
- О - отвърна Евен. - Не знаех. - Всъщност бе чувал да се говори за това, но остави на Фин-Ерик радостта да бъде по-добре осведомен.
- Ами да, стоя вкъщи два дни, изграждаше рамките на работата, постави изискванията си. Целева група, научни области, хронорамки, курсове, контакти с колеги.
- О - повтори Евен.
Фин-Ерик замълча.
- Твърде много неща се бяха уредили за нея - отбеляза Евен. - Искам да кажа, прекалено беше хубаво, писмото й не може да ме убеди. Кой, по дяволите, би могъл изведнъж да я обсеби, да предизвика у нея толкова силни и хаотични чувства, че да не е способна да живее повече. При това Май! По дяволите! Тя беше най-земният и стабилен... - Евен млъкна, знаеше, че трябва да се държи подобаващо. Въпреки всичко пет години си бяха доста време. Хората се променят.
Смени насоката на разговора:
- Подписала се е Май. Кога за последно си я чул да се нарича така? Ти кога я нарече Май за последен път? Или пък децата? Виждаш ли, сам си го прозрял и си ми изпратил...
В очите на Фин-Ерик се бе появил твърд блясък.
- Не е написала писмото до мен - побърза да отбележи Евен. - А до вас. И все пак е искала да го видя. Затова е написала Май. Единствено аз някога съм я наричал така. Затова е написала и едно глупаво изречение до мен. Защо, по дяволите, иначе ще споменава нещо за умалител. Дявол да ме вземе, та това е някаква проклета шега! Тази дума не може да се използва така. Не върви човек да вземе да се шегува, когато сяда да пише... подобно писмо.
Евен отпусна хватката около ръката на Фин-Ерик и измънка едно извинение.
Фин-Ерик се загледа над гробището. И двамата мълчаха. Откъм улицата се чу клаксон. Децата помахаха. Тъстът бе запалил двигателя, за да подгрее колата.
- Какво смяташ да правиш? - попита Фин-Ерик.
- Не знам. Да открия кого е познавала в Париж, кой може да е бил този крадец на сърца.
- Заминаваш за Париж ли? - Фин-Ерик вдигна сепнато поглед.
- Взех си отпуск. Половин година. Ще рече... - Евен се ухили. - Още не съм получил отговор на молбата си, но едва ли ще посмеят да ми откажат, иначе напускам.
Фин-Ерик дълго се взира в лицето му. Евен погледна към параклиса, помисли си, че старата сграда би се сторила интересна на Май.
- Ти наистина я обичаше - заяви Фин-Ерик тихо.
Евен вдигна ръце обезсърчено.
- Ще ти напиша пълномощно - обясни Фин-Ерик. - Иначе не мисля, че полицията ще пожелае да разговаря с теб. Мога също да им се обадя, да известя за пристигането ти. Кога тръгваш?
- Утре - отвърна Евен.
Глава 8
- Утре - каза рецепционистът. - Рафаела е на работа утре след единайсет. Ще мие и сменя чаршафи на Вашия етаж, мосю. Същата камериерка, работила и на 22 март, Рафаела Лоренцо.
Евен благодари и затвори. Метна се на леглото и се взря в тавана. Лоренцо. Италианка ли беше? Взе хавлията и избърса врата си за пореден път, лежеше гол и съхнеше след банята с гореща вода.
На следващия ден в десет го чакаше полицията. Уговори си среща в главния участък на Ил дьо ла Сите веднага щом пристигна в хотела. С инспектор Бонжов. Не Бон Джоуви. Бонжов. Протегна се за дистанционното, прехвърли незаинтересовано сума ти канали, намери някаква френска говорителка, обявяваща програма, която щеше да започне след новините. За миналогодишния лауреат на Нобеловата награда по физика. Името му бе непознато. Американец.
Както обикновено. Защо нямаше Нобелова награда по математика? Тогава той...
Взе си няколко бутилки от минибара. Извади тапата и я сплеска с пръсти. По новините съобщаваха за спорове в Европейската комисия по повод разпределянето на някакви субсидии и той намали звука.
Какво щеше... или можеше да направи той самият. Не си ли хвърляше сам прах в очите, като си въобразяваше, че има какво още да се извърши в рамките на математиката? Пет и половина години затишие, това беше факт. В продължение на пет години прогресът около изследванията му на зета-функцията и на простите числа близнаци изглеждаше като да наблюдаваш как костенурка играе полка. Смешка.
А сега...
Лежеше, загледан в стената. Гледаше през жълтата мазилка, гипсовите плочи и изолацията. Взираше се в другата стая, където Май бе отседнала преди седмица. Виждаше я седнала на писалището с химикалка и хартия, как пише бавно, гледа към стената, наднича в бъдещето, което го няма. Мисли.
„Утре. Утре ще умра.“
Дали си е мислела нещо подобно? Дали си е мислела като Галоа: „Какво ми остава да свърша, какво трябва да напиша преди да умра? Какво трябва да разкажа на онези, които ще останат след мен?“