— Знаеш ли, понеже стана дума, Каролин не пропускаше да заключи вратите и прозорците — казвам с възхитително равен глас. — Никога. Може би беше малко лекомислена, но не беше дете. Знаеше опасностите, които крие градът.
Погледът на Липранзър постепенно се съсредоточава, очите му проблясват студено. Осъзнал е както значимостта на това, което му казвам, така и факта, че го правя толкова късно.
— Какво смяташ значи? — пита най-сетне. — Някой се е поразходил из апартамента и е отворил прозорците?
— Може би.
— За да прилича на взлом? Някой, на когото тя лично е отворила?
— Не се ли връзва? Нали каза, че на бара имало чаша. Значи е имала гостенин. Главата си залагам, че убиецът не е бил някой откачен, когото са пуснали условно.
Лип се е вторачил в цигарата си. Поглеждам през вратата и виждам, че Юджиния, секретарката ми, се е върнала. Вече се чуват гласове и в коридора. Служителите се връщат от погребението. Долавям нервен смях на облекчение.
— Но и това не е изключено — казва той най-накрая. — Каролин Полхимъс беше странна дама. — Отново ме поглежда втренчено.
— Искаш да кажеш, че би отворила вратата на някой нехранимайко, когото е изпратила в затвора?
— Мисля, че от Каролин всичко можеше да се очаква. Представи си, че случайно е срещнала един от тези типове в бара. Или някой й се е обадил и е казал: „Хайде да пием по едно!“. Мислиш ли, че е изключено да каже „да“? Не забравяй, че говорим за Каролин.
Виждам накъде бие Лип. Жена прокурор, която разследва перверзни типове, спи с обвиняем и изживява забранени фантазии. Лип съвсем точно е схванал какво представлява тя. Каролин Полхимъс не би имала нищо против някое от онези момчета да си е фантазирало години наред какво ще й направи, като излезе от пандиза. Но неизвестно защо, разговорът поражда у мен мъка, която ме залива на талази.
— Ти никак не я обичаше, нали, Лип?
— Никак. — Споглеждаме се, след което Лип се пресяга, потупва ме по коляното и продължава. — Поне едно знаем със сигурност. Нямаше никакъв вкус по отношение на мъжете.
Това е заключителната му реплика. Пъха пакета „Кемъл“ в джоба на якето си и излиза. Извиквам на Юджиния да не ме свързва с никого. Останал сам, вече мога да разгледам снимките. Отначало вниманието ми е насочено главно към самия мен. Доколко ще се справя с това? Насилвам се да запазя професионално самообладание.
Но усещам как полека-лека го губя. Става също както при мрежата от пукнатини, която плъзва по стъклото след удар. Отначало усещам вълнение — обхваща ме против волята ми, бавно, но осезаемо. На първите снимки дебелото стъкло на масата е прекатурено и притиска рамото й така, като че ли е микроскопски препарат. Но в следващите стъклото е махнато. И ето го невероятно гъвкавото тяло на Каролин в поза, която при цялото страдание, дето вероятно е изпитала, показва подвижната й, спортна фигура. Краката са стройни и грациозни, гърдите — едри и стегнати. Дори в смъртта си тя излъчва чувственост. Но постепенно осъзнавам, че всъщност позата е предизвикана от други преживявания. Защото онова, което виждам, е ужасно. Синини по лицето и врата. Въжето преминава от глезените към коленете, опасва кръста и китките й. След това е опънато около врата. Каролин е извита назад в грозна, мъчителна дъга, а лицето й е мъртвешки бледо; очите й с хипертироиден вид в резултат от опита за удушаване, са огромни и изцъклени, а устата й е застинала в безмълвен вик. Вглеждам се внимателно. В погледа й се чете същото недоумение и диво отчаяние, което така ме плаши всеки път, когато събера смелост да надникна в широкото черно око на умираща риба. И аз отново съм изпълнен с благоговение, страхопочитание и недоумение. А после идва най-лошото — все едно ковчежето със съкровищата е изчистено от полепналата по него пръст и отвътре, невъзпрепятствано от срам или поне от страх, се надига нещо леко като мехур, което постепенно осъзнавам като задоволство. Упреквам се, че съм подъл и мерзък, но това не променя обзелото ме чувство. Каролин Полхимъс — олицетворение на красотата и силата на духа — лежи пред мен с поглед, какъвто никога не съм виждал у живата. Изведнъж всичко ми става ясно. Тя чака моето съчувствие. Нуждае се от помощта ми.
3.
Когато всичко между нас свърши, отидох на психиатър. Казваше се Робинсън.
— За мен тя е най-интересната жена, която съм познавал — заявих му аз.
— В смисъл сексапилна? — попита той след кратко мълчание.