— Да. Много. Буйна руса коса, почти никакъв задник и много големи гърди. А също и дълги червени нокти. Искам да кажа, че беше определено, умишлено, направо предизвикателно сексапилна. Привличаше вниманието. Такъв й беше номерът. Принуждаваше те да я забележиш. И аз я забелязах. Работеше в прокуратурата от доста години. Преди да завърши Юридическия факултет, беше инспектор по условно осъдените и предсрочно освободените. Но за мен първоначално беше само това, нали разбирате, руса красавица с големи гърди, която караше всеки полицай, който влезе при нея, да се блещи. Нищо повече.
Постепенно хората заговориха за нея. Още докато беше в районния съд. Нали разбирате, впечатляваща, способна. След това известно време ходеше с един журналист от Трети канал на телевизията — казваше се Чет, не помня второто му име. Тя често се появяваше в обществото. Развиваше активна дейност в асоциациите на юристите. Известно време беше деятелка в местния клон на Националната организация на жените. Изключително умна. Поиска да я назначат в отдел „Изнасилвания“, въпреки че работата там се смята за по-долно качество — разпити на четири очи, при които никога не можеш да разбереш кой казва истината: пострадалият или обвиняемият. Тежки дела. Трудно е не само да прецениш на кои да дадеш ход, но и да ги спечелиш след това. А там тя се справи много добре. След време Реймънд я повиши в завеждащ отдела.
Пращаше я да участва в телевизионни публицистични предавания в неделя сутрин. Така той демонстрираше загрижеността си по въпросите, отнасящи се до жените. А и Каролин обичаше да изпълнява ролята на самоотвержена знаменоска. Харесваше й да е център на внимание. Но беше и добър прокурор. Много упорита. Адвокатите се оплакваха, че е комплексирана и едва ли не иска да докаже, че е мъж. Но полицаите много я обичаха.
Не знам какво съм си мислил тогава за нея. Може би, че се поизсилва.
Робинсън ме погледна.
— Във всяко отношение — поясних аз. — Нали разбирате? Прекалено смела, прекалено самовлюбена. Винаги се движеше на обороти, по-високи от необходимото. Нямаше чувство за мярка.
— И — рече Робинсън, за да премине към очевидното — вие се влюбихте.
Млъкнах и застинах. В даден момент думите стават излишни, нали?
— Да, влюбих се.
Реймънд беше решил, че й трябва помощ, и тя се обърна към мен. Беше септември предната година.
— Можехте ли да откажете? — попита Робинсън.
— Сигурно. Не е нужно първият заместник да движи много дела. Можех да откажа.
— Но?
Но казах „да“.
Защото, убеждавах сам себе си, делото е интересно и някак си странно. Дарил Макгафен беше банкер. Работеше за брат си Джоуи, гангстер, но колоритен като личност, с огромно самочувствие. Забавляваше се с това, че всяка служба в града, чиято работа е да съблюдава спазването на законността, го е взела на мушката си. За да легализира огромните средства, придобити по незаконен път, главно от организирана престъпност, Джоуи използваше банката в градчето Маккрери. Но това си бяха негови дела. Дарил внимаваше да не прави грешни ходове и държеше сметките изрядни. Колкото Джоуи бе буен, толкова другият беше кротък. Обикновен човечец. Живееше в Западния район, недалеч от Маккрери. Беше женен. В известна степен животът му бе трагичен. Първото му дете, момиченце, загинало на тригодишна възраст. Всичко това ми беше известно, защото Джоуи веднъж свидетелства пред съдебните заседатели как племенницата му паднала от балкона на втория етаж на братовата му къща. В резултат получила фрактура на черепа и последвала незабавна смърт. Джоуи почти успя да убеди съдебните заседатели, че след разигралата се пред очите му драма бил като замаян и това му попречило да прецени по-добре четирите загадъчни личности, донесли в банката му облигации, които, за голямо негово огорчение, се оказали крадени. Като споменаваше момиченцето, Джоуи кършеше ръце и поднасяше към очите си копринена носна кърпичка.
Дарил и жена му имаха второ дете, момче на име Уендъл. Уендъл бил на пет години, когато майка му го завела в отделението за спешна медицинска помощ на болницата „Павилиън“. Детето било в безсъзнание, а майката — в истерия. Било паднало тежко и получило силни наранявания по главата. Твърдяла, че никога не го е водила в болницата, но лекарката в спешното отделение, млада индийка на име Нараджи, си спомнила, че е лекувала Уендъл година преди това. Потърсили медицинския му картон и установили, че е бил там два пъти — веднъж със счупена ключица и веднъж със счупена ръка. И в двата случая майката твърдяла, че момчето е паднало. В момента Уендъл бил в безсъзнание и вероятността да проговори била нищожна, поради което д-р Нараджи го прегледала много основно. По-късно, когато даваше показания като свидетел, тя обясни как първоначално й направило впечатление, че раните са твърде симетрични и прекалено странично разположени, за да бъдат в резултат от падане. В продължение на цяло денонощие тя многократно ги разглеждала — а те бяха съвсем еднакви и от двете страни на главата, с размери пет на два и половина сантиметра — и всичко й станало ясно. Тогава се обадила на Каролин Полхимъс в прокуратурата, за да й съобщи, че лекува дете, чийто череп изглежда е пукнат, защото майката е стискала главата на сина си в менгеме.