Каролин веднага се сдоби със заповед за обиск. Намериха въпросния инструмент с парченца кожа по него в мазето на Макгафен. Изследваха детето, което още бе в безсъзнание, и откриха зараснали рани, вероятно получени от загасени в ануса му цигари. След това изчакаха да видят какво ще стане с момчето. То оживя. Поставиха го под съдебна опека, а прокуратурата бе обсадена. Дарил Макгафен се помъчи да защити жена си. Заяви, че е любяща и предана майка и е безумие да се твърди, че е причинила болка на сина си. Видял как детето пада. Било нещастен случай, трагедия, задълбочена още повече от кошмарния заговор на лекари и юристи, които искали да му отнемат болното дете. Речта му беше много прочувствена и добре режисирана. Джоуи се погрижи камерите да бъдат там, когато брат му се появи пред Съдебната палата, и заяви, че Реймънд Хорган е решил да отмъщава на семейството му. Отначало, за да покаже своята праволинейност, Реймънд реши сам да води делото. Но предизборната борба бе започнала да се ожесточава. Той върна делото на Каролин и препоръча, като се има предвид големият интерес на печата, да го движи заедно със старши заместник, някой като мен, чието присъствие би показало колко е загрижена прокуратурата. Тя ме помоли и аз се съгласих. Казах си, че го правя заради Реймънд.
Физиците го наричат брауново движение — безразборното сблъскване на молекули във въздуха. То произвежда особено трептене с висок тон, нещо като звънтене с честота на границата на човешкото слухово възприятие. Като дете можех да го чуя винаги когато пожелаех. Обикновено го пренебрегвах, но от време на време волята ми се огъваше и тонът се засилваше, докато станеше почти нетърпим.
По време на пубертета костите във вътрешното ухо се втвърдяват, така че звънтенето, предизвикано от брауновото движение, вече не се чува. Което може би е по-добре, тъй като тогава вече има други развлечения. За мен през по-голямата част от брачния ми живот привлекателността на другите жени бе като това всекидневно трептене, което благодарение на волята си пренебрегвах, но когато започнах да работя с Каролин, решимостта ми отслабна и тонът се извиси — вибриращ и мелодичен.
— А всъщност не знам защо стана така — казах на Робинсън.
Имам се за човек с морални ценности. Винаги съм презирал баща си заради женските му истории. Той излизаше от вкъщи в петък вечер като бездомен котарак, насочваше се към някоя кръчма, а по-късно към хотел „Дилейни“ на авеню Уестърн, който беше, кажи-речи, бардак със стари, протрити вълнени пътеки по стъпалата и миризма на някакви химикали, с които пръскаха гъмжащите паразити. Там задоволяваше страстите си с леки жени от кръчмите, пощръклели парясници, кръшкащи съпруги. Преди да потегли за нощните си похождения, вечеряше с мама и мен. И двамата знаехме къде отива. Тананикаше си и това бе единственият приятен звук, който се изтръгваше от него за цялата седмица.
Но някак, докато работех с Каролин, с нейните подрънкващи бижута, лек парфюм, копринени блузи, ярко червило, лакирани нокти, едър, вечно вълнуващ се бюст, дълги крака и плиснала по раменете светла коса, аз бях завладян от тази жена, от най-малката подробност, свързана с нея, и то така, че се вълнувах дори когато долавях уханието на същия парфюм, макар и от друга жена, минала покрай мен в коридора.
— А всъщност не знам защо стана така. Може би затова съм тук. Чуваме звук с необичайна честота и всичко в нас започва да се руши. Настъпва вибрация и от нея цялата ни душевност се разтърсва. Говорехме за делото, за живота и за какво ли не. Беше толкова възхитителна и разнолика. Като симфония. Дисциплинирана и обаятелна. С мелодичен смях. А усмивката й беше същинско стоматологично чудо. Каролин беше много по-остроумна, отколкото очаквах. Упорита, както говореха за нея, но не и непреклонна.