Особено ми допадаха случайно подхвърлените й забележки и начинът, по който силно гримираните й очи изведнъж започваха хладно да те преценяват. Когато говореше за политика, свидетели или полицаи, тя показваше колко добре схваща всичко, което става. А за мен бе тъй вълнуващо, че съм срещнал жена, която сякаш е наясно с всичко, която се движи с шеметна скорост през света и е толкова различна за различните хора. Може би ми действаше така и поради контраста с Барбара, която е пълна нейна противоположност.
И тъй, аз работех с тази смела, умна, хубава и харесвана жена, която винаги бе в центъра на вниманието! Откривах, че без да имам какво да кажа, слизам до кабинета й — самият той малко чудо в голо място като нашето, тъй като Каролин се бе потрудила да добави ориенталско килимче, цветя, библиотечка в едновремешен стил и масивно бюро, измъкнато с връзки от домакинската служба. Усещах как изгарям, как се топя по нея — да не изреждам всички стари, глупави метафори — и си мислех, Господи, това не може да ме сполети. Вероятно нищо нямаше да се случи, но по онова време започнах да забелязвам, или поне да ми се струва, че и тя ми обръща внимание, вглежда се в мен. Да, знам, че звуча като гимназист. Не, още по-лошо — като прогимназист. Но факт е, че обикновено хората не се вглеждат един в друг.
Разпитваме свидетелите, поглеждам настрани и виждам как Каролин е вперила очи в мен и ме наблюдава със своята спокойна, почти печална усмивка, докато си върша работата. Или на заседание с Реймънд и разни асове по престъпността: вдигам глава и усещам тежестта на погледа й върху себе си — не го отмества и тогава й намигам или се засмивам, а тя най-често ми отвръща с широка усмивка и ако в момента говоря, всичко изчезва от главата ми, изпарява се и остава само Каролин. В такъв момент млъквам или жестоко се оплитам и започвам да мънкам.
Това беше най-лошото — нейната невероятна власт над чувствата ми. Все едно дали съм под душа, или карам колата, пред очите ми вечно беше Каролин. Представях си сцени или разговори с нея. Един непрекъснат филм. Тя изплуваше пред мен с блеснал от възхищение поглед — възхищение към мен! Към мен. Не можех нито да довърша телефонен разговор като хората, нито да дочета докладна записка или дело.
При цялото безумие на тази моя страст, от която сърцето ми препуска лудешки, а стомахът ми се е свил на топка, аз продължавам да се съпротивлявам и да не вярвам, че това става с мен. Понякога се стряскам. Казвам си, че това е невъзможно, че сигурно е случка от младежките ми години, шега на подсъзнанието, изровило нещо от миналото. Търся в душата си покоя на сивото ежедневие. Повтарям си, че ще стана сутринта и ще се чувствам както преди, ще бъда отново уравновесеният и психически стабилен Ръсти.
Но разбира се, това не се случва и миговете, когато съм с нея, очакването и възхищението са прекрасни. Задъхвам се, главата ми се върти. Смея се с повод и без повод. Правя всичко възможно, за да съм близо до нея. Например тя седи на бюрото си, а аз й показвам документ през рамото, така че да се наслаждавам на всяка подробност, свързана с тази жена: обеците й от ковано злато, аромата на шампоана и дъха й, мекия синкав цвят на шията, когато косата й падне настрани. А след това, когато съм сам, чувствам отчаяние и срам. Тази яростна, безумна, натрапчива страст! Къде е моят свят? Напускам го. Направо съм го зарязал.
4.
На стената над леглото на сина ми различавам в тъмното червено-синята фигура на Човека паяк. В естествени размери е, приклекнал в очакване, готов да се бие срещу всички нашественици.
Като малък не съм чел комикси — в дома, в който израснах, това се смяташе за прекалено несериозно занимание. Но когато Нат стана на две-три години, двамата заедно започнахме всяка неделя да преглеждаме комиксите от вестниците. Докато Барбара спеше, аз приготвях закуската на Нат. После с моя син, сгушен в мен, сядахме на канапето в хола и проследявахме седмичния развой на всеки отделен комикс. В такива моменти неуправляемият детски бяс, присъщ на възрастта му, го напускаше и оставаше само малкото момченце, изпълнено с възторг, който се разливаше по цялото му тяло. Така създадох моята връзка с Хвърляча на паяжини. Сега Нат, вече второкласник, е доста чувствителен по отношение на своята независимост и чете комиксите сам. А аз трябва търпеливо да изчаквам момента, когато няма да ме забележат, за да проследя съдбата на Питър Паркър. Те наистина са забавни, оправдах се пред Барбара аз преди няколко седмици, когато бях заловен с комиксите в ръка. О, по дяволите, промърмори жена ми; нали е почти кандидат на науките.