Докосвам меката косица, през която се усеща черепа му. Ако го галя по-дълго, Нат, свикнал да се прибирам късно, вероятно ще се разбуди, за да ми промърмори някое нежно признание. Всяка вечер се отбивам първо тук. Изпитвам почти физическа нужда от това. Непосредствено преди Нат да се роди, се преместихме тук, в Ниъринг — бивше фериботно пристанище, в което преди доста време се бяха заселили повечко хора, та можеше да се нарече вече град, а не предградие. Въпреки че идеята да се преместим тук беше на Барбара, сега тя с удоволствие би зарязала Ниъринг, защото той бил причина да се чувства така изолирана от света. На мен пък ми е необходимо разстоянието до града и тази отделеност във времето и пространството, за да си мисля, че сме извън периметъра на онова, с което се сблъсквам всеки ден. Предполагам, че именно затова изпитвам радост при вида на Човека паяк, бдящ на своя пост. Неговата пъргавина и бдителност ми действат успокоително.
Заварвам Барбара по корем върху леглото, разсъблечена. Задъхана е, а стегнатите мускули на тесния й гръб лъщят от пот. Видеокасетофонът бръмчи, докато лентата се пренавива, а по телевизията току-що са започнали новините.
— Гимнастика ли правиш? — питам.
— Мастурбирам — отговаря Барбара. — Спасението на самотната домакиня.
Тя дори не си прави труда да ме погледне. Но аз се навеждам и я целувам бързо по врата.
— Изпуснах автобуса в осем и трийсет и пет и се обадих от спирката. Нямаше те, та оставих съобщение на телефонния секретар.
— Чух го. Бях отишла да взема Нат. Беше на вечеря у майка ми. Опитах се да поработя малко по до късно на главния компютър.
— Вървя ли ти работата?
— Само си загубих времето. — Обръща се по гръб, гърдите й са стегнати в гимнастическото трико.
Докато се събличам, Барбара лаконично докладва за случилото се през деня — болен съсед, сметката от автомонтьора, последни новини от майка й. Съобщава ми всичко това с отегчение, докато лежи по корем с лице към кувертюрата. Това е мрачното й обвинение — дотолкова е претръпнала към собствената си горчивина, че вече не се и разкайва за глупостта си — срещу което аз се защитавам по най-простия начин: като се преструвам, че нищо не забелязвам. Проявявам интерес към всяка забележка и желание да чуя всяка подробност. А междувременно усещам познато чувство — вътре в мен всичко се сгъстява, сякаш вените ми са запушени с олово. У дома съм си.
Преди около пет години, точно когато мислех, че е време за второ дете, Барбара заяви, че се връща в университета и започва аспирантура по математика. Беше подала молбата и изкарала изпитите, без да ми каже дума. Изненадата ми бе изтълкувана като неодобрение, а опитите ми да отрека това бяха отхвърлени пренебрежително. Ала не е вярно, че не одобрявах. Никога не съм смятал, че Барбара трябва да си седи вкъщи. Реакцията ми беше породена от друго. Не толкова, че не поиска мнението ми, а по-скоро, че и през ум не ми беше минавала подобна мисъл. В колежа Барбара беше царица по математика, записваше се във факултативни курсове от по двама-трима студенти, водени от известни професори, които с дивораслите си бради приличаха повече на отшелници. Но тя самата се отнасяше пренебрежително към своите способности. А сега ми се казва, че математиката била нейно призвание. Нещо, което уж я поглъщало изцяло. Как пък за цели пет години не отрони нито дума за великата си страст?
Сега й предстои защита на дисертацията. Когато започна, ми каза, че теми като нейната — по никакъв начин не мога да обясня върху какво точно работи — понякога се разработват само в десетина страници. Дали се надяваше, или се заблуждаваше, че е така, не знам, но дисертацията се проточи като хронично заболяване и се превърна в допълнителен източник на депресия. Всеки път, когато мина край кабинета, тя седи на бюрото и гледа унило през прозореца към самотното черешово дръвче, което никак не вирее на глинестата почва в двора.
В очакване на вдъхновението тя чете, но не нещо земно като вестници или списания, а затормозяващи текстове на странни теми, които влачи с купища от университетската библиотека — психолингвистика, семиотика, брайлова азбука. Умира си да учи факти. Вечер се изтяга на брокатеното канапе в хола, яде белгийски шоколад и открива как се движи светът, на който тя е чужда. Чете за живота на Марс и биографиите на неизвестни мъже и жени, които за повечето от нас биха били досадни и несъмнено скучни. След това преминава на медицински теми. Миналия месец прекара с книги, които май че бяха за криогенните смеси, изкуственото осеменяване и историята на лещите. Какво става в главата й по време на тези скитания из необятната галактика на човешкото познание, е загадка за мен. Ако я попитам, сигурно ще сподели новопридобитите си знания. Но с времето съм загубил дори способността да се преструвам, че ми е интересно, а за Барбара неосведомеността ми по тези въпроси е сериозен недостатък. По-лесно ми е да си трая, докато тя броди из далечни царства.