Неотдавна ми хрумна, че жена ми, с рязкото си държане, с отвращението си към човешкия род изобщо, с мрачния си затворен характер и с бронята от лични и почти изцяло несподелени страсти, може да бъде описана най-малкото като странна. На практика тя няма приятели и не общува почти с никого, ако не се брои майка й, с която почти не разговаряше, когато се запознахме, а и сега все още се отнася към нея с цинизъм и подозрение. Досущ като покойната ми майка, Барбара прилича на доброволен затворник между стените на собствения си дом: поддържа безупречно къщата, грижи се за детето и се труди къртовски над формули и компютърни алгоритми.
Отначало не забелязвам, но после изведнъж установявам, че и двамата не говорим, дори не помръдваме, а сме се втренчили в телевизора, където се редят картини от днешната погребална служба за Каролин. Пристига колата на Реймънд и за миг се мярва моят тил. Водят сина й към вратите на църквата. Говорителят чете зад кадър: „Осемстотин души, между които много видни личности на града, се събраха в Първа презвитерианска църква, за да отдадат последна почит на Каролин Полхимъс, прокурор, зверски изнасилена и убита преди три дни“. Сега хората излизат. Без коментар показват как кметът и Реймънд разговарят с репортери, а сетне и Нико, който с възможно най-тих глас отклонява въпросите, свързани с разследването на убийството.
— Дойдох да почета своята колежка — казва той пред камерата, с един крак в колата.
Барбара проговаря първа:
— Как беше? — Вече се е увила в червен копринен халат.
— Галапредставление — отговарям аз. — Нещо такова. Среща на всички знаменитости.
— Ти плака ли?
— Моля те, Барбара!
— Сериозно те питам.
Тя се е навела напред. Стиска зъби, а в очите й святка дива ярост. Винаги съм се учудвал от това колко лесно може да се разгневи жена ми. С годините този неин бърз пристъп на чувства се превърна за мен в източник на уплаха. Тя знае, че сдържан от някогашния страх и мрачната тежест на спомените, аз реагирам по-бавно. Родителите ми често подхващаха тежки словесни двубои, които от време на време прерастваха в кавги. Още помня, че една нощ се събудих от техен скандал и видях как майка ми е уловила кичур от червената, намазана с брилянтин коса на баща ми и го бие с навит на руло вестник, като че ли е куче. След тези караници тя прекарваше дни наред в леглото, изтощена от непоносимата болка на силна мигрена, заради която се налагаше да почива в затъмнена стая, а аз не смеех да шукна.
Тъй като сега ми липсва такова убежище, се премествам до коша с изпрани дрехи, който Барбара е качила в стаята, и започвам да разпределям чорапите по двойки. За миг мълчим, заслушани в ломотенето на телевизора и нощните звуци на къщата. Реката е през една пряка от нас и когато няма движение, се чува как ромоли. Два етажа по-долу бумти котлето на парното. Днес сме го пуснали за пръв път и то ще разлее по тръбите мирис на масло.
— Нико се мъчеше да изглежда нещастен — казва накрая Барбара.
— Отблизо личеше, че не се справя добре. Определено сияеше. Смята, че има шансове да победи срещу Реймънд.
— Възможно ли е?
Аз съм все така зает с чорапите и само свивам рамене.
— С тази история много спечели.
Барбара — свидетел на непобедимостта на Реймънд през всичките тези години — явно е изненадана, но математикът в нея си проличава, тъй като виждам, че бързо преизчислява новите възможности. Подръпва къдравата си, модерно рошава коса на сиви кичури, а хубавото й лице придобива любопитен израз.
— А ти, Ръсти, какво ще правиш тогава? Имам предвид, ако Реймънд загуби.
— Ще го приема. Какво друго?
— А какво ще работиш?
Син чорап със син. Черен с черен. Не е лесно на светлината от обикновена крушка. Преди години мислех да напусна прокуратурата. Тогава още можех да се видя като адвокат. Но така и не успях да предприема тази стъпка и вече от доста време не сме говорили за бъдещето ми.
— Не знам какво ще правя — отговарям искрено. — Юрист съм. Все бих могъл да практикувам някъде право. Да преподавам. Не знам. Дилей каза, че ще ме остави като първи заместник.