— Не можеш да му търсиш извинения — казвам аз, а погледът на Стърн става суров.
— Нито за миг — казва той твърдо. — Нито за миг. Дори за секунда не подкрепям това, за което говорим. То е позорно. Обществените ни институции се рушат от такова поведение. Ако такива въпроси са обект на законосъобразно обвинение и доказване и аз бях съдия, пред когото те се разглеждаха, много хора щях да тикна в затвора. Може би с доживотни присъди. Независимо от симпатии й благоразположеност. Но станалото — станало. Било е в миналото. В далечното минало. Съдията Литъл по-скоро би умрял в буквалния смисъл, отколкото да опорочи службата си в Окръжния съд. Това мнение е искрено, а не само адвокатско лицемерие към някой съдия.
— Санди, опитът ми като прокурор ме е научил, че хората не могат да се излекуват от порока, заразят ли се веднъж. Тази болест е прогресираща.
— За Ларън това е минало свършено време, Ръсти.
— Уверен ли си, че му е сложен кръст?
— Напълно.
— А как е приключила цялата тази история?
— Ръсти, трябва да разбереш, че не притежавам обективна информация. Чул съм личните спомени на определени хора.
— И все пак как е приключила тя, Санди?
Той ме поглежда, опрял глава на облегалката. Ръцете му са върху коленете. Лицето му е сериозно. Тайните са ядрото на професионалния живот на Санди Стърн. За него това са интимни и свещени въпроси.
— Според мен — казва той накрая — Реймънд Хорган е подразбрал какво става и е настоял то да бъде прекратено. Някои полицаи от Трийсет и втори участък са започнали да събират доказателства. Други, като са знаели това, са се страхували, че всяко разследване на корупцията в Северния район би съсипало мнозина, а не само Ларън Литъл. Честно казано, тази история са ми я доверили един-двама от тези загрижени хора. Както и да е, те решиха, че главният прокурор трябва да бъде уведомен за започналото разследване. — Стърн за миг отмества поглед от мен. — Може би — казва той с възможно най-беглата усмивка — така ги е подучил адвокатът им. Сигурно са си направили сметката, че Хорган ще уведоми стария си приятел за опасностите, на които е изложен, и ще го посъветва на всяка цена да престане. Мисля, че това и се е случило. Подчертавам, че не знам прав ли съм или не. Както несъмнено разбираш, изпитвам голямо неудобство при подобен разговор и не съм правил опит да потвърдя тази информация.
Трябваше да се сетя, че Хорган е замесен по някакъв начин. За миг се замислям. Какво е това чувство, което изпитвам? Нещо средно между разочарование и презрение.
— Знаеш ли — казвам аз, — имаше време, когато мислех, че Реймънд Хорган и Ларън Литъл са герои.
— И то справедливо. Те извършиха много героични неща, Ръсти.
Много.
— А Молто? Чувал ли си нещо за него?
Стърн клати глава.
— Доколкото знам, той нищо не е подозирал. Трудно е да се повярва, че наистина е било така. Може би е чул подозренията на други, но е отказал да им повярва. Доколкото разбирам, той самият е бил донякъде роб на Каролин. Вярно куче. Фанатично предан. Сигурен съм, че е можела да го манипулира. В Латинска Америка такива случаи има много или поне когато бях млад, ги имаше. Сега нямам представа как е, но в миналото често съм срещал жени от типа на Каролин, които използваха своята чувственост, за да властват. Но в наше време има нещо много по-обезпокояващо, когато една жена използва такъв старомоден и коварен подход към коридорите на властта. Изглежда по-зловещо. Ала Каролин беше много изкусна.
— За доста неща я биваше — казвам аз.
Ах, Каролин, изведнъж си помислям с непоносима тъга. Какво търсех при теб, Каролин? Нещо ме кара да мисля, че Стърн не я е уловил съвсем точно. Може би съм повлиян от доскорошните си преживявания и днешната необичайна развръзка. Дали пък сега не е седмицата на амнистиите в окръг Киндъл, така че никой да не може да бъде осъждан? Дали не са осъществили тази отвратителна, маниакална идея? Независимо от причината, ето ме тук след всичко това, след всичко това — седя сред дима на пурите върху меката мебел и все още изпитвам чувства към нея, сега най-вече състрадание. Възможно е поначало да съм се излъгал в Каролин. Може би е страдала от някой дефект по рождение. Като бебе, появило се на света с липсващи органи, така че това, което определя чувствата, у нея е липсвало или е атрофирало в ранна възраст. Но едва ли. Смятам, че тя бе наранена и осакатена като много други хора, които съм срещал: нервните окончания и рецепторите на сърцето и чувствата й работеха, но бяха претоварени от нуждата да утешава сама себе си.