— Краят на делото ще си остане за мен загадка.
— Не си прав, Ръсти. Сега разбирам загрижеността ти. Но преди да приема твоето виждане за последното решение на съдията, бих се поколебал. Той води това дело, общо взето, безпристрастно. Ако търсеше удобен начин да го прекрати, щеше да забрани на обвинението да предлага показанията, свързани с отпечатъците на пръсти, след като чашата липсваше. Дори Дела Гуардия, колкото и да е разочарован, призна днес, че решението на Ларън беше в рамките на предоставените му от закона правомощия. Мислиш ли, че Нико би направил този красив жест да поиска прекратяване на делото, ако вярваше, че преценката на Ларън е неоснователна? Съдията Литъл взе правилно решение, а и да не беше го взел, сигурен съм, че ти пак щеше да бъдеш оправдан. Нали това казаха на журналистите съдебните заседатели?
Наистина вестниците пишеха точно това. На стълбите на Съдебната палата трима членове на журито бяха заявили, че не биха гласували за осъждането ми. Но и Санди, и аз знаем, че интуитивните впечатления на трима лаици, след като съдията е прекратил делото, не значат почти нищо и едва ли определят какво биха направили другите девет.
Стърн продължава:
— Както казах, вземах решения на момента. Ако погледнато назад, някой от нас ги смята за спорни, тогава те би трябвало да тежат върху моята, а не върху твоята съвест. Ти трябва да приемеш съдбата такава, каквато е, без повече да разсъждаваш. Това е правното значение на оправданието. Този въпрос сега е изцяло приключен. Моля те, продължавай напред. Ще разсееш тази сянка върху кариерата си. Ръсти, ти си способен юрист. Винаги съм те смятал за един от най-добрите прокурори на Хорган, може би най-добрия. Бях доста разочарован, че Реймънд не прояви разум да се оттегли миналата година и да се опита да направи необходимите политически ходове, така че ти да можеш да го наследиш.
Усмихвам се на това. Сега знам, че най-лошото наистина е минало. Не съм чувал тази песен от доста месеци.
— Мисля, че ще се справиш, Ръсти. Чувствам го.
Аз от своя страна усещам, че Стърн ще каже нещо, за което ще съжаляваме; или че ще заяви как съм извлякъл и полза от това изпитание. Спестявам му тази възможност. Вдигам куфарчето си, което бях забравил тук. Той ме изпраща до вратата. Стоим на прага, стискаме си ръцете и си обещаваме да се видим, като знаем, че каквото и да стане в бъдеще, едва ли ще имаме да си кажем много неща един на друг.
Есен
37.
Само поетите могат истински да опишат свободата, това блажено, вдъхновяващо състояние. През целия си живот не съм познавал такъв сладостен възторг, тъй трепетно доволство, както в миговете, когато се сещам, че тази опасност е зад мен. Разминали сме се с нея. Няма я вече. Независимо от страничните последствия, от самонадеяните негласни обвинения, оскърблението или презрението, с които някои ще се отнасят към мен — дали пред очите ми или по-вероятно зад гърба ми — каквото и да говорят, ужасът е свършил. Назад са безсънните ранни часове, когато се опитвах да изпреваря времето и си представях един живот от безпаметен труд през деня, вечери, заети с писане на безброй молби за помилване, и накрая неспокойните часове на полусън върху затворническото легло в очакване на перверзиите и гадостите, които нощта ще донесе. Кошмарът е вече минало. Изпитвам чувство на заслужено успокоение. Сякаш всички грехове в живота ми са опростени. Обществото, в което живея, е решило, че не подлежа на наказание. Всяко досадно клише е вярно: от мен е паднала огромна тежест; иска ми се да литна; на седмото небе съм; на върха на щастието. Чувствам се свободен.
Но после, то се знае, сянката се размърдва и аз се замислям над преживяното, обзет от гняв, горчивина и потиснатост. Като прокурор съм губил повече дела, отколкото бих искал, и съм имал възможност да наблюдавам оправдания подсъдим в мига на победата. Мнозина плачеха. Колкото по-виновни бяха, толкова повече плачеха. Винаги съм си мислел, че е от облекчение и чувство за вина. Но сега разбирам: сълзите се дължат на невъзможността да повярваш, че си изтърпял това изпитание не за нещо друго, а само за да бъдеш опозорен и безвъзвратно увреден.
Връщането към живота, към острова, милван от тих ветрец, е бавно. Първите два дни телефонът не спира да звъни. Удивява ме мисълта как хората, които не ми говореха цели четири месеца, си представят, че ще приема многословните им поздравления. Но те се обаждат. А аз съм достатъчно пресметлив, за да знам, че може отново да имам нужда от тях. Приемам пожеланията им възторжено. Но по-голямата част от времето си прекарвам сам. Завладян съм от желанието да бъда навън в гаснещото лято и пристъпващата есен. Един ден не завеждам Нат на училище и двамата отиваме на риба с кану. Денят минава, без да си кажем почти нищо, но аз се радвам, че сме заедно, и усещам, че той разбира това. Други дни се разхождам с часове в гората. Полека-лека започвам да проглеждам и да забелязвам това, което е оставало скрито преди. Животът ми в продължение на четири месеца бе забрава или по-скоро буря от отчаяни, диви страсти, която помиташе всичко. Всяко лице, което изникваше в моето въображение, биваше сривано дълбоко в душата ми, която сега постепенно се успокоява и май отново ще се съживи.