— Вярваш ли му?
— Не. — Отнасям чорапите в моето чекмедже на гардероба. — Днес наговори куп глупости. С много сериозен тон ми заяви, че аз съм единственият истински противник, от когото би се опасявал в предварителните избори. Като че ли ще седна да убеждавам Реймънд да се оттегли и да ме благослови за заместник.
— А трябваше — казва Барбара.
Поглеждам я.
— Така е! — Нейният плам някак си не ме учудва. Винаги е хранила омразата на съпругата към началника. Пък и всичко до известна степен става за моя сметка. Аз съм този, който нямаше смелостта да стори онова, което за останалите бе очевидно.
— Не съм политик.
— Да, но щеше да станеш. Мястото на главен прокурор би ти допаднало.
Мисля си, че съм жегнат от това колко добре познава жена ми моя характер. Решавам да избегна въпроса, като й кажа, че спорът е теоретичен. Реймънд ще успее.
— Болкаро в крайна сметка ще го подкрепи. Или ще заловим убиеца — кимам към телевизора — и в деня на изборите името му ще се повтаря от всички информационни средства.
— Как ще го направите? Подозирате ли някого?
— Нямаме и следа.
— Тогава?
— Дан Липранзър и Ръсти Сабич ще работят денонощно през следващите две седмици и ще заловят убиеца, за да подпомогнат кампанията на Реймънд. Такава е стратегията. Добре е обмислена.
Устройството за дистанционно управление щраква, образът на екрана се свива и се превръща в точка. Зад себе си чувам как Барбара изпръхтява. Звуците не са приятни. Обръщам глава и виждам, че очите й, вперени в мен, излъчват неприкрита омраза.
— Толкова си ми ясен — изсъсква тихо и злобно. — Ти ли водиш следствието?
— Разбира се.
— Защо се разбира?
— Барбара, аз съм първи заместник главен прокурор, а Реймънд се бори с нокти и зъби за мястото си. Кой друг да поеме следствието? Реймънд сам би го водил, ако не беше предизборната кампания, която му отнема по четиринайсет часа на денонощие.
Преди два дни мисълта за миг като този бе събудила у мен мъчителна тревога. Това беше, когато разбрах, че ще трябва да се обадя на Барбара и да й съобщя какво се е случило. Не можех да го избегна — иначе щях да преиграя нещата. Официалната цел на обаждането бе да й кажа, че ще закъснея. Обясних, че в прокуратурата цари смут. Добавих, че Каролин Полхимъс е мъртва.
„Ха! — рече Барбара. Не беше особено заинтересувана, но се учуди все пак. — От свръхдоза ли?“ — попита тя.
Седях, вперил поглед в слушалката, смаян от безкрайната й недосетливост.
Но сега не мога да я отклоня. Яростта й набира сила.
— Кажи ми честно — тук няма ли конфликт на интереси или нещо подобно? — пита тя.
— Барбара…
— Не — казва тя, вече изправена. — Отговори! Това етично ли е — ти да се заемеш с делото? Там сте сто и двайсет прокурори. Толкова ли не могат да намерят някого, който не е спал с нея?
Познавам това извисяване в тона и падение в тактиката. Старая се да говоря отмерено.
— Барбара, Реймънд ме помоли.
— Ох, Ръсти, не на мен тия! Не ми излизай с номера за високите цели и благородните глупости. Можеше да обясниш на Реймънд защо не бива ти да се заемаш.
— Не желаех. Това е равносилно на предателство. И ако искаш да знаеш, него въобще не го засяга.
При това доказателство за моето неудобно положение Барбара изкрещява. Разбирам, че стратегията ми е лоша, а моментът — неподходящ за истината. Жена ми не проявява никакво разбиране към моята тайна — ако не беше фактът, че и нея ще я боли не по-малко от мен, тя би я окачила по всички табла за обяви. През краткото време, в което всъщност се виждах с Каролин, напълно ми липсваше, не знам как да го нарека, смелостта, почтеността или готовността да наруша спокойствието си, за да призная на Барбара. Това дойде, когато краят вече бе настъпил, една-две седмици след като реших, че всичко е отминало. Бях се прибрал рано за вечеря като изкупление за предния месец, когато отсъствах почти всяка вечер, а свободата си осигурявах с лъжливото извинение, че подготвям дело, а по-късно, че още не е приключило. Нат току-що бе отишъл да изгледа своя половин час телевизия, който му разрешавахме дневно. А аз нещо се разкиснах. Луната. Настроението. Една чашка. Психолозите биха го нарекли състояние на празнота. Витаех някъде далеч от дома, вторачен в масата. Взех чашата уиски в ръка, но тя бе точно като тези на Каролин. Споменът за нея нахлу в мен и внезапно се оказа, че не мога да се владея. Както седях на масата, заплаках, заплаках с такава бурна страст, че Барбара веднага разбра. Не помисли, че съм болен, уморен, потиснат от делата или че имам заболяване на слъзния канал. Просто знаеше, знаеше, че плача от загуба, а не от срам.