Веднага след процеса забелязах, че на един от острите краища още има засъхнала кръв и полепнал рус косъм. Наблюдавах инструмента дълго време, след което го занесох в мазето и го измих в легена за пране. В това време Барбара слезе долу. Когато ме видя, замръзна на стълбите, но аз се опитах да изглеждам весел. Посегнах към крана на топлата вода и започнах да си свиркам.
Оттогава съм го използвал десетина пъти. Не искам да съществуват фетиши или табута по отношение на него. След като помислям за миг, решавам, че не инструментът ми пее като призрак. Вместо това, докато оглеждам тревата, розите и бодлите им, зеленчуковата градинка, която двамата с Барбара засадихме през пролетта, чувствам нещо в тази къща, на тази земя, което е непоправимо износено и вехто. Накрая съм готов за някои обмислени промени. Намирам Барбара в столовата, където оценява писмени работи. Те са разхвърляни по масата като списанията и картончетата на майка ми от периода, когато участваше в радиопредаванията. Сядам от другата страна на масата.
— Трябва да помислим да се върнем в града — казвам й аз.
Очаквам, разбира се, тази отстъпка да предизвика у Барбара радостта от победата. Агитира ме за преместване от доста години. Вместо това тя оставя писалката си и се хваща за челото. Казва: „Ох, Господи!“.
Аз чакам. Знам, че ще се случи нещо ужасно. Не се страхувам.
— Не исках още да говорим за това, Ръсти.
— За кое?
— За бъдещето — казва тя и добавя. — Мислех, че няма да е честно спрямо теб. Толкова скоро.
— Права си — съгласявам се. — Започваш да проявяваш добър вкус. Защо не ми кажеш какво ти тежи?
— Ръсти, не бъди такъв.
— Такъв съм. Бих искал да чуя.
Тя скръства ръце.
— От януари съм назначена в университета Уейн.
Университетът Уейн не е в окръг Киндъл. Доколкото си спомням, намира се доста далеч, в един град, наречен Детройт, който съм посещавал веднъж.
— В Детройт, така ли?
— Да — потвърждава тя.
— Напускаш ме?
— Не бих се изразила така. Започвам работа, Ръсти. Не искам да се отнеса с теб по този начин. Но чувствам, че трябва. Имах назначение още от септември. Щях да ти кажа през април, но след това започна цялата тази лудост… — Тя поклаща глава със затворени очи. — Както и да е, бяха достатъчно добри да ме изчакат. Пет-шест пъти си променям решението. Но вече съм сигурна, че така е най-добре.
— А Нат къде ще живее?
— С мен, разбира се — отговаря тя и погледът й изведнъж става свиреп и хищен.
Иска да каже, че по този въпрос не трябва да храня никакви илюзии, тя няма да отстъпи. Хрумва ми като по рефлекс, че вероятно мога да започна дело и да се опитам да предотвратя това. Но като че ли засега ми стигат съдилищата. Странно, но мисълта предизвиква усмивка, печална и бегла, която кара Барбара да ме погледне със смътна надежда.
— Какво искаш да кажеш с това, че не ме напускаш, а просто започваш работа? — питам. — Аз поканен ли съм в Детройт?
— Би ли дошъл?
— Може би. Сега моментът не е лош да започнем отново. Тук ме измъчват едно-две неприятни неща.
Барбара незабавно се опитва да ме поправи. Премислила е всичко — може би, за да успокои съвестта си, може би защото в главата й винаги се въртят математически формули.
— Ти си герой — казва тя. — Писаха за теб в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. Всеки ден очаквам да ми съобщиш, че ще се кандидатираш за изборна длъжност.
Засмивам се на глас, но думите й са тъжни. Повече от всичко друго, изречено от нея, те доказват колко сме се отдалечили. Връзката между нас е прекъсната. Не съм й говорил достатъчно, за да разбере пълното ми отвращение от това, което се върши в името на политиката.
— Ще имаш ли нещо против и аз да се преместя някъде наблизо, за да мога да виждам сина си? При положение, разбира се, че няма да живеем в една и съща къща.
Барбара ме поглежда.
— Не — отвръща тя.
За момент спирам поглед на стената. Господи, мисля си, какво ли не се случва в живота на човек! Сетне пак се сещам как започна всичко и се изпълвам с тъга, както често ми се случва напоследък. О, Каролин, мисля си аз, какво исках от теб? Какво направих? Но не твърдя, че изобщо не мога да си обясня всичко това.
Наближавам четирийсет години. Не мога вече да се преструвам, че светът ми е непознат или че повечето от това, което виждам, ми харесва. Аз съм син на баща си. Това е моето наследство — мрачният светоглед, дължащ се на осъзнаването, че в живота има повече жестокост, отколкото обикновеният разум може да обхване. Но не казвам, че собствените ми страдания са безкрайно много. Видял съм толкова други, надникнал съм в наранената душа на баща ми, осакатена при едно от най-страшните престъпления на историята. Срещал съм жертви на лишения и недоимък. Сблъсквал съм се с произвола и ожесточената злоба, които раждат толкова различни и ужасни престъпления по нашите улици. Като прокурор се стараех да се боря с тях, да се обявя за заклет враг на осакатения дух, който действа пагубно със сила и с оръжие. Но разбира се, бях победен. Кой може да наблюдава тази унищожителна енергия и да храни някакъв оптимизъм? Щеше да бъде по-лесно, ако светът не беше изпълнен с толкова страдания и нещастие. На съседа ми, Голан Шарф, му се роди сляпо дете. В момент на радостно опиянение Мак и съпругът й не успяха да вземат завой и полетяха в реката. И дори ако животът ни спести най-лошото, той все пак неусетно съсипва мнозина от нас. Млади мъже с талант се пропиват и затъпяват. Млади жени с дух раждат деца, ханшът им се разширява, а когато средната възраст почука на вратата им, надеждите угасват. Навремето всеки живот, както всяка снежинка, ми изглеждаше неповторим със своите страдания и оскъдни удоволствия. Светлините изгасват или отслабват. А душата може да търпи само определено количество тъмнина. Протегнах ръка към Каролин. Напълно обмислено и преднамерено. Не мога да се преструвам, че беше случайност или шанс. Аз го исках. Исках да го направя. Затова и протегнах ръка към Каролин.