А сега, все още вперил поглед в стената, започвам да говоря пред Барбара, изричайки на глас неща, за които се бях зарекъл да не споменавам никога.
— Мислих много за причините — казвам аз. — Не че някой може напълно да ги схване. Както и да назовеш тази смесица от ярост и безумство, подтикваща едно човешко същество да убие друго, не е лесно да я проумееш. Съмнявам се, че някой — човекът, който го е извършил, или който и да е друг — може да осъзнае това докрай. Но аз се опитах. Наистина. Искам да ти кажа, Барбара, че трябва първо да ти се извиня. Може би на мнозина ще им се стори смешно, че въобще ти го казвам. Но го правя. Онова, което трябва да знаеш и да повярваш в него, е, че за мен тя никога не е била по-важна от теб. Никога. За да бъда наистина честен, вероятно там откривах нещо, което смятах, че не мога да намеря никъде другаде. Това беше моя слабост. Но както ти самата ми каза, бях си загубил ума по нея. Ще са ми необходими часове, за да ти обясня защо. Тя беше властна, а аз — слаб. Знам много добре, че нямаше да се отърси от своята властност години наред, а може би и никога, докато беше жива. Нямам предвид, че това може да е някакво оправдание или извинение. Дума да не става. Но и двамата трябва да се помъчим да приемем обстоятелствата. Винаги съм си мислил, че на никого от двама ни няма да помогна, ако говоря за това. Предположих, че и ти си решила същото. Станалото — станало. Но естествено, прекарах много време в размисъл как точно е станало. Който и да е на мое място, щеше да се помъчи да узнае как. Предполагам всеки прокурор един ден разбира, че живеем по-близо до истинското зло, отколкото ни се иска. Въображението е много по-опасно, отколкото хората признават. Идва ти някаква идея, някакъв внимателно изработен план и мисълта за него става ободряваща. Той те възбужда, вълнува и завладява и един ден предприемаш първата стъпка към изпълнението му. Това също е вълнуващо и възбуждащо. И продължаваш. А накрая, след като полека-лека си подготвил извършването му, като през цялото време си си казвал, че не си направил нищо страшно, ти е необходим само един необичаен миг, когато се наслаждаваш на трепета, на чувството, че летиш свободен… и тогава всичко се превръща в реалност.
Най-после отново поглеждам към нея. Барбара се е изправила зад стола. Погледът й е трескав и разтревожен, както и може да се очаква. Естествено, не желае да чуе всичко това. Но аз продължавам:
— Както казах, не мислех, че ще ми се наложи да говоря за това, но сега го правя, защото смятам, че веднъж завинаги трябва да бъде изречено на глас. Тук няма никаква заплаха, дори и следа от заплаха, нали? Бог знае какво може да си помисли човек в твоето положение, Барбара, но заплаха няма. Нека просто поставим всички карти на масата. Не искам да гадаем какво знае или мисли другият. Това не бива да повлиява на бъдещето ни. Като цяло, въпреки че вероятно ще се изумиш, задето приказвам всичките тези неща, очаквах, дори може би желаех, всъщност желая да продължим живота си заедно. Има много причини. На първо място, разбира се, Нат. А също и да избегнем някой да навреди и на двама ни. И нещо повече — не желая онова безумно действие да остане безрезултатно. Като се опитвах да си обясня убийството на тази жена, винаги си мислех, че макар и безнаказано, то е било в името на нас двамата. Заради нашето добро. Донякъде е било отмъщение, но донякъде и заради нас. Ето защо ти казвам всичко това — за да видя прав ли съм, виждаш ли смисъл в думите ми.