Най-после свършвам и чувствам странно удовлетворение. Справих се дори по-добре, отколкото си представях. Барбара плаче безмълвно. Свела е поглед и сълзите просто капят от очите й. Тя се надига и си поема дъх.
— Ръсти, мога да кажа само едно — съжалявам. Надявам се, че някой ден ще ми повярваш. Безкрайно съжалявам.
— Разбирам — отговарям аз. — Вярвам ти и сега.
— Бях готова да призная истината. Във всеки момент, ако бях призована като свидетел, щях да кажа какво се е случило.
— Разбирам и това. Но не го желаех. Честно казано, Барбара, нямаше да има никаква полза. Щеше да прозвучи като глупаво извинение. Като че ли правиш отчаян опит да ме спасиш. Никой не би повярвал, че ти си я убила.
Тези думи предизвикват нови сълзи, докато накрая тя се овладява. Всичко е изречено и донякъде й е олекнало. Избърсва очите си с опакото на ръцете и въздиша. Пак заговаря, вперила поглед в масата:
— Знаеш ли какво е да се чувстваш луда, Ръсти? Наистина луда? Да не можеш да овладееш собствената си личност? Да не разчиташ на себе си? При всяка крачка усещам, че земята е омекнала и ще затъна в нея. Не бива да продължавам така. Едва ли отново мога да бъда нормален човек, ако живея с теб. Знам колко ужасно е това. Но то е ужасно и за мен. Независимо какво съм си мислила, предишното състояние на нещата няма как да се върне след подобно преживяване. Мога само да кажа, че не излезе така, както очаквах, Ръсти. До началото на процеса дори не съзнавах, че това е станало в действителност. Да, докато не седнах там. Докато не видях какво се случва с теб. Но нямаше връщане назад. А сега мога само да съжалявам. Да се страхувам. И разбира се… „да се срамувам“ не е точната дума. Да се чувствам виновна? — Тя клати бавно глава, забила поглед в масата. — Няма подходяща дума.
— Можем да се опитаме да я споделим. Имам предвид вината — казвам.
Тези думи прозвучават двусмислено. Дъхът на Барбара дори секва за миг. Изведнъж прехапва устни. Поглежда настрани, изохква и проплаква. След това отново поклаща глава.
— Няма смисъл — отговаря тя. — Процесът завърши така, както трябваше, Ръсти.
Това е всичко, което казва. Може би се надявах да изтръгна още нещо, ала и толкова е достатъчно. Запътва се към вратата, но спира до мен и ме оставя да я прегърна за миг, един дълъг миг, а сетне се отскубва от ръцете ми. Чувам я как се качва горе. Познавам Барбара. Ще полежи на леглото ни и ще поплаче известно време. А след това ще стане и ще започне да си стяга багажа.
39.
Един ден към края на ноември, когато идвам в града да пазарувам за Коледа, виждам Нико дела Гуардия да крачи по булевард „Киндъл“. Сгушил се е в шлифера си и има угрижен вид. Сякаш се озърта. Върви срещу мен, но съм сигурен, че още не ме е забелязал. Решавам да се скрия в някой вход, не че се страхувам от разговора, а защото мисля, че и за двама ни ще е по-леко, ако избегнем тази среща. Но той вече ме е мярнал и умишлено се насочва към мен. Не се усмихва, но пръв подава ръка и аз я поемам. В миг ме пронизват болезнено огорчение и печал, но те бързо преминават и застанал там, аз приветливо наблюдавам човека, който буквално се опита да отнеме живота ми. Някакъв мъж с бомбе, явно осъзнаващ значението на тази среща, се обръща и пътьом вперва поглед в нас, но останалите просто ни подминават.
Нико ме пита как съм. Говори със загрижения тон, с който хората напоследък се обръщат към мен — значи е подочул нещо. Въпреки това му казвам:
— Разделихме се с Барбара.
— Чух — отвръща той. — Съжалявам най-искрено. Разводът е ужасно нещо. Помниш ли как плаках на рамото ти? При това нямах дете. Може би ще успеете да се оправите.
— Засега Нат е при мен, но само докато тя се подреди в Детройт.
— Много лошо — казва той. — Ей, много лошо.
Не се е променил Нико, мисля си, повтаря едно и също като латерна.
Отдръпвам се, за да продължи по пътя си. Сега аз пръв му подавам ръка, но когато я поема, той пристъпва към мен и доближава плътно лицето си до моето, за да ми покаже, че изживява болезнено това, което ми съобщава: